— Рикс и Санди се заяждали и се оплаквали на всички, че трябва да чакат толкова много и да губят време.
— Санди не е лош — каза Финч, като си спомни как беше стиснал рамото й в палатката.
— Върн и Тед изкачили Калапатар и се упражнявали, вероятно са наточили и котките си.
— Те са силни. Това означава много за тях.
— Вие всички сте силни. Иначе не бихте стигнали толкова далече.
Тя вървеше с ръце в джобовете си и гледаше издигащата се земя пред краката си. Стигнаха до една стена и я заобиколиха със сведени глави. Сега пътеките бяха много по-оживени от предишния път преди месец. Колони от якове и туристи се бяха устремили нагоре към долината.
— Какво има? — попита Ал след дълго мълчание.
Това бе същият въпрос, който я безпокоеше в нощта след евакуацията на Марк Мейсън.
— Къде поставяш разделителната линия между тяхното нетърпение и твоята собствена професионална амбиция и границите на неприемливия риск?
Тя знаеше, че ще й отговори бързо, защото много е мислил за това.
— Рискът има два аспекта. Единият е обективният — време, височина, лавина, измръзване. Всички знаем, че там горе е опасно, всички сме го приели и се опитваме да намалим опасността, като внимаваме. Това е добрият алпинизъм. Вторият аспект е личният, той е заровен дълбоко във всеки от нас и е различен при всеки, който реши да се изкачва. В теб, в мен, в Рикс, Санди, Джаксън, във всеки. И той се отнася до това какво означава рискът за нас самите и колко близо сме готови да допуснем смъртта, за да постигнем целта си. За мен и Спайдър това беше изкачването на К2 в алпийски стил. Ти знаеш какво означава това. За Мейсън това беше Южното седло и той го постигна. Рискът е огромен, но си е само негов. И този негов риск усложни положението за мен, за теб, за Пемба и за останалите, но ние сме приели тази вероятност, когато приехме и работата. И преди да повдигнеш този въпрос отново, ще кажа, че изпратих Адам в Намче, защото исках да е отново във форма.
— Рискът бил само за Марк — повтори тя тихо. — И на Спайдър, и твой. Ами жената на Спайдър? Ами Джен и Моли? — Ами аз, можеше да добави тя.
Той я погледна за миг, защото чу двете думи, които не беше изрекла на глас.
— Аз съм алпинист — каза той. Чисто, просто и — разбра Финч — без никакви компромиси. Той може и да вярваше, че ще се откаже от всичко това заради нея, вероятно дори възнамеряваше да го стори, но тя знаеше, че няма да може. Не и докато все още може да обуе ботушите и да пристъпва напред. А щом го приемаше въпреки това, това си беше лично неин риск. Тогава Ал се засмя:
— А и ти си лекар. Ти спасяваш животи. Не е изненадващо, че мислиш различно.
— Съжалявам — рече Финч с лек гняв.
— Недей. Имаш право на свое мнение. Ние вършим различна работа тук, това е. И аз ти се възхищавам и съм ти задължен за начина, по който се погрижи за Мейсън.
— Не си ми задължен за нищо… — започна тя смаяна, но той я спря.
— Позволи ми да се гордея с теб. И да те попитам нещо. Защо говориш за клиентите като за тях? Не се ли включваш вече в тази група? Защото ако някой е способен да стигне върха, това си ти, Финч. Ти и Сам Макграт. Не казвам това, защото съм влюбен в теб и защото мисля, че Сам е свестен тип, с когото не бих имал против да видя дъщеря си, а защото това е професионалното ми мнение.
Той беше прав за риска, помисли си Финч.
Рискът беше есенцията на цялото преживяване и клиентите го знаеха. Отчасти заради него бяха похарчили толкова пари и бяха дошли тук. Разликата в нейния случай бе, че тя усещаше в себе си и натиска на щастието. То променяше цветовете на вътрешния й пейзаж и влияеше на емоционалния й така силно, както бременността на Сузи бе повлияла на физическия й апетит. Рискът вече й се струваше ненужен.
Ал не беше виновен за това, не беше виновен, че съществува, че я срещна и че промени всичко за нея.
Тя спря да върви и се обърна към него.
— Ал, не се опитвам да критикувам работата ти. Напротив, изпитвам страхопочитание и възхищение към нея. Мисля, че си невъобразимо смел, и го мисля, откакто ми каза какво се е случило с теб и Спайдър. Не искам нищо да е различно. Най-малкото ти.
Той я прегърна. Усещането за него я изгаряше и тя погледна към скалите и тревата, към гарваните, които кръжаха в небето, мечтаеше за рая в онзи обор и за края на експедицията — да дойде и да ги освободи.
— Върни се с мен сега — прошепна той, след като устните им се срещнаха за миг и те се разделиха. Тръгнаха отново по каменистата пътека към Дебоче.