Ал поведе колоната към ледопада, Кен вървеше най-отзад. Нощта беше кристално ясна и звездите озаряваха небето със студеното си сияние.
Единадесета глава
Вятърът пищеше по Южното седло и вдигаше пресния сняг от скалите в плътна бяла стена. За да изминеш и шест стъпки срещу такъв вятър дори на морското равнище се изискваше огромна сила и решителност; а на седем хиляди и осемстотин метра височина бяха нужни всички усилия на мускулите и волята. Като забиваше пикела, за да се закрепи, Ал Худ пълзеше на четири крака от палатка до палатка. Малките куполчета хлътваха, потреперваха и се прекланяха пред напора на виелицата.
Беше четири сутринта на седми май. Щяха да щурмуват върха само след осем часа. Ако времето позволеше.
В първата палатка Върн Екър се беше сгърбил над примуса, опитваше се да стопи сняг. Тед Коплицки подреждаше екипировка до празната си раница. Той постоянно вдигаше самохвата и пак го връщаше до бутилката с вода, и местеше енергийните блокчета от единия край на редицата в другия. Мръщеше се и си мърмореше нещо. Ал разкопча палатката и пропълзя вътре, нарушавайки прецизността на подредбата му.
— Забравил съм нещо — поклати глава Тед. — Ще отида там и няма да е в мен, и тогава край. Ръкавици, очила, храна, самохват. Храна, очила, ръкавици…
— Просто се опитай да поспиш и да поемеш кислород — каза Ал. — Дебит нула пет, ясно ли е? Готови ли са бутилките ви за утре?
Тед вдигна лицевата маска с тръбичките от подредената екипировка и се огледа разсеяно.
— О, да, ето ги.
Четири трикилограмови бутилки бяха наредени в ъгъла на палатката. Всеки клиент трябваше да носи по две, имаше и по още една на човек в лагера за спешни случаи близо до южното било.
— Бъдете готови да тръгнем в полунощ, моля. Сладки сънища и късмет. — Ал стисна ръцете им и излезе от палатката. Двамата американци се справяха добре. Не се тревожеше за тях.
Рикс и Сам Макграт лежаха в спалните си чували. Те вече бяха изяли колкото бяха успели да преглътнат и кислородните маски бяха закачени на лицата им. Рикс потриваше ръце и се взираше в изпънатия таван на палатката. Тя цялата се тресеше и сякаш вятърът всеки миг щеше да я изтръгне от колчетата и да я понесе към Тибет. Ал влезе съпровождан от снежна вихрушка, и двамата се надигнаха, за да го чуят. Наложи се да крещи, за да надвика писъка на бурята.
— Вятърът би трябвало да утихне преди зазоряване. Има много пресен сняг, но прогнозата е достатъчно добра, затова тръгваме в полунощ. Моля ви да бъдете напълно готови.
— Аз вече съм готов. — Очите на Рикс блестяха и той не спираше да забива юмрук в дланта си.
Ал го огледа оценяващо и се обърна към Сам.
— Във форма ли си?
— Да, доколкото е възможно. — Дългото изкачване към Южното седло не беше лесна работа, но този път не бе така трудно. Ако щеше да се изкачва по-високо, трябваше да го направи скоро и бързо. При тази височина човешкото тяло съществуваше извън зоната си на оцеляване. Заради тежестта в крайниците си и от бавните объркани мисли Сам изобщо не се съмняваше в това.
Ал кимна.
— Починете си. И късмет.
— Чакай — спря го Сам. Един поглед го увери, че Рикс се е оттеглил отново в размислите си за победата. — Предполагам, че на теб дължа това, че стигнах чак дотук. Исках да ти благодаря, че ми даваш шанс утре.
Ал погледна право към него.
— Ти си тук по работа. Оттук нагоре никой вече не знае какво може да се случи. Ако утре нещо се обърка, по каквато и да било причина, ще очаквам от теб да изпълниш своя дълг заедно с мен и Кен.
Сам се усмихна.
— Това беше комплимент. И то голям.
Протегна ръка и Ал я стисна. Вместо да отпусне хватката си обаче, водачът я стегна още повече.
— Ако някой от групата се нуждае от помощ и аз не съм наблизо, за да му я окажа…
Той не изрече името й, защото нямаше нужда.
— Аз ще съм там.
— Благодаря ти. Надявам се да успееш да поспиш — добави Ал.
Финч и Санди си бяха направили разтворима супа и сега я пиеха, свити един до друг в малкото пространство. Финч бе преплела пръсти около чашата и се взираше в малката купчинка с вещите си. Подплатата на ботушите й беше замръзнала. Пластмасовите покрития сигурно бяха започнали да пропускат някъде при второто изкачване на склона на Лхотце. Вероятно защото беше твърде изморена и твърде нехайна поради липсата на кислород и когато ги бе обувала, ги беше вързала неправилно или беше затегнала гамашите накриво, и снегът и ледът бяха проникнали вътре. Тя си мислеше, че ако прибере подплатата под спалния си чувал за няколко часа, може да се разтопи до поносима степен до сутринта.