Ако умът й функционираше по-добре, щеше да реши, че замръзналите ботуши са истинска катастрофа. Обикновено знаеше колко важно е да тръгваш всяка сутрин с относително топли и сухи крака. Но сега беше изтощена и объркана и вяло прие случилото се с ботушите й като още един източник на неудобство, докато пъхаше подплатата в спалния си чувал.
Повторното връщане до Седлото вече не беше нищо повече от страховита мъгла от студ и задушаване. Тя се чувстваше много по-изморена, отколкото при първото си идване тук, и съзнаваше, че вероятно сега е най-слабият член на групата. Ами ако Мейсън беше с тях и сега? Ами ако някой друг се разболее? Мозъкът й не можа да даде отговор.
Някой се добра до отвора на палатката им, беше Ал. Той се навря вътре и клекна в претъпканото пространство, за да им каже последните новини за времето и да ги инструктира за старта.
— Готово ли е всичко? Всичко ли е наред? — попита ги.
Списъкът с нещата, които не бяха наред, се струваше твърде дълъг на Финч, за да започне да ги изброява. Затова само кимна вяло и той се приближи на колене през смърдящия хаос от разпиляна храна и връхни дрехи.
— Сигурна ли си? — По брадата му блещукаха ледени кристалчета и тя срещна погледа му за миг. Той я гледаше не както в долината, а като водач, който преценява клиент и алпинист. Тази нощ тя беше просто поредният устремен към върха, когото той трябваше да окуражи, да заведе до горе и да го върне жив и здрав. Но това беше за последно. Той й беше обещал, със сигурност, в онзи озарен от огъня обор, нали?
— Разбира се.
— Санди?
Той потупа Санди по рамото, после с облечената си с ръкавица ръка докосна бузата на Финч.
— Можеш да се справиш.
— А струва ли си? — прошепна тя.
Тогава я погледна наистина и зад маската на професионалната загриженост тя зърна за миг мъжа.
— Само ти можеш да отговориш на този въпрос.
Тя се вкопчи за секунда в тази мисъл и после я изостави. Само да слезе, да е на топло и да не трябва да пришпорва измъченото си тяло повече, само това искаше.
— Късмет и на двамата. — Ал издърпа качулката на пухения си комбинезон около лицето си, готов да излезе отново на вятъра.
— И на теб — извика след него Финч, твърде късно, защото снежната виелица отново го беше погълнала.
Санди беше твърде изморен, за да се хили или отправя намеци. Щом го погледна, Финч видя влажните, зачервени очи, напуканите белещи се устни, и сякаш изопнатата върху костите кожа. Знаеше, че и тя изглежда така, дори по-зле.
Трябваше да издържат само утрешния ден и след това щяха да се махнат оттук.
Кен подреждаше екипировка в дъното на палатката на водачите.
— Добре ли са всички?
Ал се провря през купчината от екипировка в неговата част на палатката. Потърка брадата си с длан и усети стърженето на леда.
— Да, а ти?
Кен не се беше възстановил напълно след чревната инфекция. И нищо вече не можеше да се направи на този етап.
— Горе-долу. Говорих с Пемба и Мингма, както ти ми каза. Те ще тръгнат в единадесет и ще направят пътека. Намче и хората на Дос Сантос ще се заемат с въжетата.
Аржентинска експедиция споделяше щурма си към върха с тях. Техният водач бе изпратил двама от своите шерпи да работят с шерпите на Ал по поправката на повредените от вятъра и бурята въжета.
— Добре. Искаш ли чай? — Кен поклати глава. — Тогава поспи малко, приятел.
Другият мъж сложи предпазната качулка на главата си и легна в спалния си чувал. Ал придърпа раницата си към себе си и извади малка непромокаема кесийка. Вътре имаше снимка на Моли, на пет годинки, седеше на плажа и пясъкът посребряваше пухкавите й крачета и ръчички, а вятърът развяваше спираловидните й къдрици. В кесийката беше и старият карабинер на Спайдър, излъскан от дългата употреба, който бе показал на Финч в камиона. Когато отнесе часовника му и джобното му ножче на съпругата му, тя му каза да задържи карабинера. Все пак неговата история предхождаше нейната поява със седем години. Ал беше със Спайдър, когато той, на седемнадесет години, дръзко го сви от колана на един много устат бивш катерач в една кръчма в Кейпъл Куриг.
— На онези, които имат, ще им се даде — прошепна Спайдър, докато го пъхаше в джоба си. — А пък ние после ще го вземем от тях.
Ал приглади снимката и я закопча във вътрешния джоб на пухения си комбинезон. Затвори и отвори карабинера с привично движение на палеца и показалеца си, после го закачи за хамута си. Беше твърде стар, за да върши работа, но беше неговият талисман.
— Липсваш ми всеки божи ден, Спайдър — каза на глас.