Кен не помръдна. Бумтенето на вятъра поглъщаше всеки звук.
Финч лежеше свита в спалния си чувал. Подплатата на ботушите й беше като топящ се леден блок близо до корема й. Студът се бе настанил в сърцевината й като стоманен прът. Кислородната маска покриваше устата и носа й и я караше да се чувства, сякаш се задушава, но все още имаше достатъчно здрав разум, за да осъзнае, че ако я свали от лицето си, околният въздух ще е толкова рядък, че ще започне да отваря уста като риба на сухо. Затвори очи и се принуди да диша бавно и равномерно. До гърба й стената на палатката се опъваше и пращеше, а вятърът като че ли ставаше все по-яростен.
Оставаха може би четири часа, преди да станат и да започнат да се приготвят. Финч не очакваше да заспи, но отпусна свитите си пръсти и опита поне да си почине.
Със спускането на мрака вятърът постепенно отслабна.
В единадесет шерпите тръгнаха от лагера, следвани от групата за фиксирането на въжетата. Алпинистите се надигнаха неохотно от спалните си чували и задъвкаха остатъците от храната, устата им беше пресъхнала и им се гадеше. Стоплиха водата, която с толкова мъка бяха стопили следобеда, пиха и напълниха термосите си. Финч пъхна нейния в джоба на пухените си панталони, където той започна да излъчва мъничко топлина към смразените й кости. Тя си сложи сухи чорапи и намъкна полуразледените вътрешности и пластмасовите им коруби отгоре, като се молеше на някакво чудо да не се заледят отново.
Сам беше облечен и готов да тръгва. Погледна си часовника и се наведе да види висотомера на Рикс. В стомаха му се надигаха мехурчета от тревога и очакване. Мислеше си сега, когато часът най-сетне настъпи, когато най-високото място на света беше съвсем близо, че не би искал да бъде никъде другаде. Щом не можеше да има Финч Бюканън, то превземането на тази свирепа и красива планина заедно с нея беше все някаква компенсация.
Рикс клечеше до раницата си, стиснал дръжката на пикела си. Очите му бяха някак изцъклени и той не спираше да повтаря: „Хайде, хайде.“ В дванадесет без десет изпълзяха от палатката и я обезопасиха, за да чака завръщането им.
Вятърът още беше много силен, макар че бе изгубил по-ранната си свирепост. Снежни вихрушки сновяха по камъните и леда и разсейваха лъчите на челниците им. Температурата бе минус тридесет и два градуса. Върн и Тед се шегуваха някак механично с Кен, докато Ал се бе привел над радиото си за последен разговор с Джордж в базата.
— Значи очаква ви добро време — изпращя гласът на Джордж. — По-късно може да завали малко сняг. Вървете и късмет.
— Тръгваме. Край.
Групата се събра. Изглеждаха като космонавти с дебелите комбинезони и маските на лицата си, и вървяха също толкова тромаво.
— Последна проверка — каза Ал. — Имате ли всичко необходимо?
Огромните глави кимнаха като роботи. Той тръгна от човек на човек, проверяваше бутилките и регулаторите, дали притокът на кислород е включен и правилно нагласен.
— За бога. Няма ли най-сетне да ни заведеш горе? — попита Рикс със загрубял от нерви глас. — Нека просто да тръгваме.
— По-спокойно — отвърна Ал.
Той направи крачка назад, за да ги види всичките.
— Чувате ли ме?
Главите пак кимнаха бавно.
— Ще вървим в група докъдето е възможно. Аз ще водя, Кен ще е отзад. Редът е следният: Тед, Върн, Финч, Сам, Рикс, Санди. Може да се промени, в зависимост от това колко бързо се движи всеки от вас и колко често спира за почивка.
Сам извъртя глава да погледне Финч. Ал я предаваше на неговите грижи. Той щеше да я следва по целия път, стъпка по стъпка.
Тя не видя, че той я гледа. Стоеше със сведена глава, сякаш изучаваше мръсния лед пред краката си.
— Пемба, Мингма и Намче ще ни чакат на южното било. Още кислород и провизии са складирани в Пети лагер точно под него, ще го видите, когато минем оттам.
— Има още нещо. Най-важното. В два часа потегляме обратно. След това време никой няма право да продължава нагоре. Където и да се намирате на склона, когато стане два, започвате да слизате. Ясно ли е? Тед, Върн?
Те промърмориха в съгласие. Санди, Финч и Сам кимнаха отново.
Рикс риташе леда в краката си.
— Рикс?
— Хайде да тръгваме, мамка му. Вече измръзнах тук.
— По-кротко, тигре — предупреди го Върн.
Ал се вгледа в огромната черна грамада на хребета, който се издигаше от плоското Седло. Разкърши рамене под ремъците на раницата си и отстъпи от групата.
— Е, забавлявайте се — извика към тях.
Те тръгнаха в колона през Седлото, стъпваха в малките кръгчета светлина, хвърляни от челниците им. Аржентинската група беше напред, блещукащи жълти точици разкриваха местоположението им.