Плоският лед се превърна в заснежен склон и натрошени камъни. Котките на Финч се плъзнаха на една скална плоча и тя заби пикела, за да се задържи. Това малко усилие я накара да стаи дъх и да ахне под маската. Измина мъчителна минута, преди отново да се овладее. Разстоянието между нея и Върн беше твърде голямо и тя усещаше, че Сам върви буквално по петите й. Наведе глава и мрачно започна да пристъпва напред. В това летаргично състояние усилието беше огромно. Стъпка, после още една, още една. Стъпка след стъпка, до безкрай. Склонът ставаше все по-стръмен. Участъците гола скала се редуваха с дълбок и нестабилен сняг. Поне вече не бяха на откритото Седло и вятърът не бе така страховит.
Някак си измина час. Финч не спираше да си мисли, че това е лесната част. Склонът щеше да стане много по-стръмен. Тя погледна нагоре през очилата, лъчът на фенерчето й създаваше немощно жълто петно на черното небе. Хребетът надвисваше над нея и превръщаше фигурите им в миниатюрни пълзящи прашинки. За два часа бяха изкачили триста метра. Вече не съществуваше нищо друго освен ужасната тежест в крайниците, страховитият склон пред нея и бездната от двете й страни. Краката й изтръпваха.
Когато зърна за първи път сгърчената сива форма в снега пред нея и вляво от дирята на алпинистите, Финч се помисли, че е камък. Лъчът на фенерчето й плъзна към него и освети ботуш. Жълта пластмаса и парцаливи останки от неопренови гамаши.
Мъртвецът лежеше на една страна и вятърът или предсмъртните му конвулсии бяха разкъсали част от дрехите му над кръста. Гърбът и раменете му бяха голи, сиви, замръзнали като всичко наоколо. Главата му бе скрита под качулка, завързана с въже.
В тази планина имаше още мъртъвци, които лежаха там, където бяха паднали за последно, или заровени под огромните ледени кули и снега. Финч знаеше това, дори се бе смяла на зловещите шеги на планинарите за мъртвото месо. Но това бе първият труп, който виждаше с очите си. Гледката я накара да спре и дори не можеше да извърне глава от нея, за да не се взира така в мъртвия и да го остави на мрака. Просто стоеше там, гледаше как вятърът дърпа парцалите на дрехите му и виждаше замръзналото му лице в ума си.
Внезапно осъзна, че трябва да е Спайдър. Изтощението и липсата на кислород я объркваха, но придаваха на това объркване някаква сияеща свръхестествена яснота. Това беше приятелят на Ал, лежи тук, където Ал го е оставил. Тя не можеше да отмине. Трябваше да отиде, да го докосне по рамото и да се увери, че е мъртъв. Ако беше още жив, трябваше да му помогне. А ако наистина беше мъртъв, щеше да му каже, че не е сам, защото всички са тук с него.
Тя се отклони от следите и веднага нагази в дълбок сняг. Направи още две крачки, без да откъсва очи от Спайдър. Някой крещеше името й и тя се обърна, искаше да им махне да си тръгват. Това беше лично, първата й среща с приятеля на Ал.
Двама души идваха към нея, един отгоре и един отдолу. Трети размахваше ръка и й сочеше да се върне в следите. Беше Рикс. Двамата мъже стигнаха до нея. Маските им си приличаха, но бяха Сам и Кен. Някъде в дъното на съзнанието си тя знаеше това.
Сам я хвана за ръката. Тя посочи назад, като произнесе неразбираемо през маската:
— Той няма дрехи. Трябва да му помогна.
Мъжете се спогледаха. Кен я заобиколи и завъртя регулатора на кислородната бутилка, за да увеличи притока на кислород. Свали своя мундщук и каза:
— Той е немец, умрял е миналата година по пътя надолу. Хайде. Да вървим. Справяш се добре.
Тя ги остави да я върнат обратно. Стъпка, още една и още една. Постепенно допълнителният кислород се вля в нея и отблъсна странното объркване. Имаше хипоксия. Разбира се, че онзи мъж не беше Спайдър. Той беше на К2. Това дори не беше същата планина.
Върн беше пред нея, а Ал толкова далече, че дори не го виждаше. Планината беше така огромна. Присъствието им бе крайно незначително в тази безмерна пустош. Тя вече се страхуваше от Еверест и го мразеше с последните си сили.
Сам я гледаше как пристъпва пред него. Тя беше бавна, но достатъчно стабилна. Гледката на мъртвеца явно я беше разстроила, но тя бе способна да я изхвърли от главата си.
Зад Рикс Санди Джаксън се катереше доста по-хаотично. Изминаваше бързо един участък така че почти се блъскаше в Рикс, после спираше напълно и се облягаше на пикела си, сякаш не можеше да направи нито крачка повече. Кен трябваше постоянно да го окуражава, а Санди го прогонваше с уморен жест. Не спираше да се оглежда и се опитваше да види нагоре къде трябва да стигнат, и назад — каква дистанция са изминали.
Рикс пак се беше променил. Откакто потеглиха, той се движеше с машинална решителност и не откъсваше очи от целта си.