— Бутилката ти е замръзнала. Сега ще се оправиш.
Сам клекна до тях.
— Трябваше да забележа. Трябваше да я проверя. — Опита се да я подхване, но тя изморено го отблъсна.
— Остави я да си почива.
— Чай — едва успя да изрече тя. Ал разкопча комбинезона й и откри манерката, пъхната в дрехите. Финч започна да гълта жадно топлия чай, а Сам почисти регулатора й и го сложи на нова бутилка.
Санди и Кен достигнаха до падината и клекнаха да си починат. Санди беше провесил глава и дишаше с мъка. Водачите започнаха да се съвещават, докато слънцето отблъскваше ивиците сянка към далечните скали долу.
— Да тръгваме — каза Ал.
— Да, шефе — отвърна Тед. Останалите неохотно се изправиха и поеха в колона.
Не мога повече, помисли си Финч. Моля те, не мога. Но краката й продължаваха да се подчиняват на подсъзнателната заповед някъде дълбоко в мозъка й. Тя преодоля още няколко стъпки, които й костваха и малкото останали сили, и се изкачи на южното било. Пред нея се разкри тесен издигащ се хребет, надвиснал корниз от сняг, така подкопан, че изглеждаше като огромна вълна, която всеки момент ще се разбие и ще вдигне пръски пяна към небето. Отгоре, в далечината, имаше скала. Стъпалото на Хилъри. Миниатюрните фигурки на южноамериканците се катереха към нея.
Тя се движеше като робот, главата и гърдите я боляха. Усещаше скованите си крака сякаш влачеше каменни блокове. След няколко мъчителни секунди забави ход и накрая спря. Щеше да е толкова хубаво да легне и да си почине. Просто да легне и да забрави за всичко. Някой се наведе над нея: маска, очила. Издърпа я жестоко отново на крака.
Ал погледна назад и видя какво става. Кимна на Намче да продължава с двамата американци и се върна. Наложи се да се отклони от дирята, защото Рикс дори не го погледна, камо ли да му направи място да мине.
— Финч, чуваш ли ме? — Тя кимна и той се опита да види очите й. — Можеш да са справиш. Знаеш, че можеш. Трябва да продължиш. — Сега главата й се обърна в другата посока, не. — Да, трябва.
Хлапето, Сам, беше от другата й страна.
— Тя е изтощена. Кислородът няма да й стигне.
— Има още.
Сам изпъшка тежко.
— Мамка му. Чуй я. Тя не иска да го направи.
— Финч?
Тя бавно вдигна глава и погледна Ал. Той обгърна лицето й с облечените си в ръкавици ръце. По бузите й бяха залепнали черни кичурчета и той се опита да ги отметне. Забрави за Сам, за Кен и Джаксън, които се бяха облегнали на пикелите си.
— Обичам те — каза той. — Ела с мен.
Той не можеше да го види, но беше сигурен, че лицето й се смекчи от усмивка. Тя протегна ръце и той я вдигна отново на крака.
— Просто следвай моите стъпки.
Сам го хвана за ръката и изкрещя над вятъра:
— Не я води там.
И двамата не му обърнаха внимание. Финч вече следваше Ал. Сам се извърна към Кен за подкрепа, но той само сви рамене. Нямаше да противоречи на Ал.
— Ти си просто шибан риск, не си никакъв водач — извика Сам след него. — Не виждаш ли, че тя е изтощена?
Ал почти не се обърна.
— Влез в колоната.
Изкачването беше много по-стръмно, а хребетът бе широк само няколко крачки. Слънцето хвърляше чудовищните им сенки на десетки метри надолу в бездната. Сам вървеше близо след Финч и наблюдаваше всяка нейна стъпка, вместо да погледне настрани. Все още не чувстваше замайване, но усещаше, че зейналата му паст се приближава.
Съзнанието на Финч представляваше плетеница от несвързани нишки, спомени, въпроси и лица, всичките разкривени от хипоксията. Нейната мислеща част, или онова, което бе останало от нея, вече се бе откъснала от протестиращото тяло. Тя се изкачваше с някой друг, с друга жена, която отчасти беше Сузи с нейната усмивка, разкриваща пролуката в зъбите й, и отчасти тя самата — но стара, сбръчкана и прегърбена от болка.
Минаваха минути, часове. Те стигнаха до серия от почти вертикални скални стъпала с фиксирани въжета, които се виеха по склоновете. Алпинистите изморено започнаха да се катерят, да се пързалят и да дърпат нагоре със самохватите. Прогресът на Рикс се беше забавил значително. Ал го попита нещо и той отговори като само посочи нагоре. Финч не вдигаше глава от скалата и леда пред нея. Вече като че ли се движеше само благодарение на волята си. Когато Сам сложи ръка на рамото й, тя се стресна.
— Финч? Кажи нещо. Искаш ли да те сваля долу?
От маската й се чу въздишка.
Беше почти единадесет часа, когато стигнаха до извисяващата се скала, Стъпалото. По инструкции на Ал, Върн и Тед ги чакаха в подножието с двамата шерпи и вече пристъпваха от нетърпение. Аржентинците се катереха нагоре по фиксираните въжета.