— Това е добре, много добре. Няма да се наложи да чакаме — каза Ал. Запази за себе си страховете си заради бавния им напредък.
Пемба поведе нагоре, следван от Тед и Върн.
Когато дойде ред на Рикс, той забрави за карабинера. Ал трябваше да го издърпа насила долу и да го закопчее лично.
— Внимавай — предупреди го той.
Рикс напредваше по петнадесетметровата скала мъчително бавно. Издърпваше се нагоре, после увисваше в хамута си за половин минута. Пемба го наблюдаваше с тревога от издатината на върха.
Финч се свлече на купчинка в подножието на скалата. За миг всички очи бяха приковани в Рикс. Изведнъж, като открехващо се сънливо око, в съзнанието й се отвори прозорче на ясен разсъдък. Тя беше замаяна от липсата на кислород и нищо повече. Нямаше болка в гърдите или в главата, или поне не значителна. Нищо по-сериозно вътрешно. Но знаеше със сигурност, че няма да може да продължи, че няма да изкачи Стъпалото.
Удари с облечената си с ръкавица ръка по ботуша си. Пълният мащаб на катастрофата се разкри със закъснение пред нея. Не усети нищо, нищо, беше замръзнал. Беше в начален етап на измръзване, в най-добрия случай. Но ако опиташе да продължи нагоре, щеше да умре.
Шокът за миг я превзе. Тя свали кислородната си маска.
— Не мога — каза високо. — Не мога.
Казваше го за първи път. Нима за първи път в живота си изричаше тези думи? Внезапно се почувства отмаляла и облекчена, дори въодушевена. Не мога, не мога, не мога. Нищо не се случи. Небесата не се разтвориха. Тя чу, че започва да се смее. Веднага няколко души се наведоха над нея. Видя устата на Мингма, питаше я нещо. Сам взе крака й и го сложи в скута си, проверяваше гамашите. Ал я хвана за раменете.
— Не мога — повтори му тя и вече плачеше, не се смееше.
Те гледаха крака й.
— Защо не ми каза? — извика Ал, докато разкопчаваше котката и гамашите. — Ботушът ти е замръзнал. Сигурно се е намокрил.
— Вчера — призна тя.
Те бяха коленичили до нея, Ал и Сам. Лицата им плаваха пред очите й, променяха формата си. Превърнаха се в Кейлъб и Маркъс, които играеха някаква игра, с която я дразнеха, криеха нещо нейно.
— Дайте ми мишката — примоли се тя. Защо я гледаха така?
Ал стана отново Ал, когато обгърна лицето й е ръце.
— Финч, чуй ме. Трябва да слезеш веднага долу. Мингма ще те заведе до Седлото. Ще се видим там.
Той отваряше раницата си, извади пластмасова кутийка за четка за зъби, в която имаше спринцовка. Обърнаха я в снега и тя легна покорно, сега й беше по-топло, дори й се доспа. Дърпаха дрехите й и тя усети леко пробождане в хълбока си.
— Това е декс, Финч.
Дексаметазон, за оток. Замръзнал крак, течност в мозъка. Ха. Докторе, докторе.
Мислите на Ал препускаха. Господи, Господи Исусе, как можа да позволи това да се случи? Тя имаше измръзване, беше объркана. Само преди час изглеждаше толкова силна. Дали? Или просто на него му се искаше да е така? Той искаше да й дари върха. Да го сподели с нея, защото я обичаше и това бе най-доброто, което можеше да й даде, а вместо това я въвлече в смъртна опасност.
Пак ли щеше да стане същото? Тежестта на тяло в ръцете му. Не умирай, не умирай, когато знаеше, че вече е късно. Спайдър.
Нямаше време да мисли за това сега. Нека този път да не е толкова късно. Ще поправи грешката си, ще я вдигне на крака и ще слязат надолу.
— Стани. Мингма, вържи я за въжето.
Двамата я вдигнаха и я вързаха за шерпа.
— Аз идвам с нея — каза Сам. Той хвърли един поглед към скалата, която се издигаше над тях, и й обърна гръб.
— Няма нужда, аз погрижа — каза Мингма. — Ти качвай.
Той работеше на Еверест от години, но никога не беше стигал до върха. Това би спомогнало за репутацията му и би повишило заплащането, което можеше да иска в бъдеще, но не се оплакваше, че го изпращаха долу с клиент.
— Не — настоя Сам.
Финч като че ли се съвзе.
— Не искам да идваш. Изкачи се.
— Идвам с теб.
Ал се колебаеше, опитваше се да реши бързо. Беше ядосан на себе си, направо разгневен и ужасен, че позволи Финч — Финч от всички клиенти — да стигне толкова далеч, толкова високо, със замръзнали крака. Но със самообладанието, добито от дългия опит, той задуши гнева и любовта, за да мисли по-ясно.
Искаше повече от всичко да слезе долу с Финч, нищо чудно, че и Сам го искаше. Не можеше и дума да става да изостави останалите от групата, но разумът и опитът му подсказваха, че няма нужда и Сам да отива. Момчето обичаше Финч и щеше да жертва всичко заради нея, дори шансът да стигне до върха. Това беше хубаво, Ал се радваше за него. Но знаеше по-добре от Сам колко важно е за него да изкачи тази планина.