Можеше да го направи. Оставаха му само още няколко часа. Мингма щеше да се справи и Финч щеше да е долу в Четвърти лагер, когато момчето и останалите се върнеха от върха. Колкото и зле да бяха краката й, каквато и да бе неговата отговорност за това, ако позволеше на Сам да се откаже от шанса си за върха, нямаше да промени с нищо нейните шансове.
И като се опита да вложи възможно най-много авторитет в гласа си, каза:
— Ти оставаш с групата. Имаш работа за вършене.
Рикс най-сетне беше стигнал до върха на скалата. Пемба го откачи от въжето и направи знак на следващия да се закачи и да тръгне нагоре. Санди и Кен седяха встрани и пиеха от манерките си, чакаха разрешението на проблема. Утринното слънце беше силно и сгряваше главите им въпреки вятъра.
— Върви — сопна се Ал на Сам. Те се взираха дълго един в друг. Обещанията, които Сам беше дал, сега висяха на косъм. Да изпълни дълга си към експедицията, или да се погрижи за Финч, пък каквото ще да става.
— Не ме карай да настоявам — рече Ал. Той вече бе взел решение и колкото повече се успокояваше, толкова по-категоричен ставаше. Настъпи още една дълга пауза, преди Сам да капитулира.
Накрая той сложи непохватно ръка на рамото на Финч.
— Пази се. — На това място подобни думи звучаха нелепо, но тя кимна послушно. После той се обърна и тръгна към увисналия край на въжето. Заби върховете на котките в леда и започна да се изкачва.
— Хайде — каза тихо Ал на Мингма и Финч. После добави само към нея: — Мингма ще се погрижи за теб, докато се върна на Седлото. Ще се върна скоро. И тогава… — Широко отворените й изплашени очи се втренчиха в неговите, сякаш искаше да извлече увереност и утеха от тях. И тогава, помисли си той. Но не довърши изречението. Обещанието му се изплъзна ката риба в дълбока вода.
Спорът бе изморил всички. Мингма и Финч послушно се отдалечиха, свързани от кървавочервеното въже. Ал стоеше напълно неподвижен и гледаше, но Финч внезапно спря и се обърна. Въжето се опъна, ограничи я като куче на каишка, и тя само протегна умолително ръка към него. Той се приближи и стисна пръстите й, опита се да я целуне, но лицето й бе пои крито с кислородната маска.
— Трябва да вървиш, внимавай къде стъпваш. Аз трябва да отведа другите до върха. Изчакай ме само няколко часа. После вече никога няма да се разделяме. Обещавам ти.
Ето, ето го обещанието. Изплува отново като риба. Той дори не можеше да види дали тя плаче, или се усмихва. Очите й вече бяха невидими, неразгадаеми зад очилата и тя се изплъзна от него, а той закопня да тръгна с нея, вместо да води тези хора все по-високо и по-високо в неумолимата планина.
Мингма леко дръпна въжето. Финч видимо се олюля и накрая само докосна с ръкавица лицето на Ал. Отстъпи бавно от него, после отново. Той стоеше и гледаше, докато главата й се спусна надолу и изчезна от поглед под извивката на билото.
Ал се върна при останалите от групата. Никой дори не беше погледнал надолу към него и Финч. Вниманието им вече бе фокусирано единствено в самите тях. Тук горе всеки беше за себе си. Оцеляваш или умираш.
Сам приближаваше върха на Стъпалото.
— Ти си следващият — каза рязко Ал на Санди.
— Той е доста скапан — прошепна Кен, щом австралиецът започна да се изкачва тромаво по въжето. — Също като мен. Вече остаряваме за тази игра, приятел.
Ал вдигна поглед, за да следи напредъка на Санди, после отново се обърна към мястото, където за последно бе видял Финч.
— Това ще ми е за последно. Обещах на Моли.
Посегна към топлата вътрешност на комбинезона си за уоки-токито, за да се обади на Джордж и да докладва, че Финч се е върнала.
На върха на Стъпалото на Хилъри нямаше и следа от останалите от групата. Минаваше пладне и Пемба бе повел американците и Рикс към върха.
— Хайде да вървим — каза Ал. — Джаксън, след мен.
Сам започна да брои. Десет стъпки, олюляване от изтощение, после почивка. Още десет стъпки и опити да си поеме дъх.
Билото приличаше на грубия гръбнак на някакво огромно бяло създание, издигнало се от дълбините на безбрежно море. Извиваше се нагоре, далеч, към синя безкрайност. Сам погледна надолу и видя няколко бели облачета да се издигат от Кхумбу. Там долу се виждаха и миниатюрните цветни петънца по ледника, където бяха палатките на базовия лагер. Вероятно Джордж сега наблюдаваше напредъка им през бинокъла си, както той и останалите бяха гледали алпинистите от другите експедиции.