Последният хребет изглеждаше твърде висок, твърде далечен, а ето че сега той се катереше по него. Вълнението започна да се гърчи като червей в гърдите му. Той не беше слязъл с Финч, беше твърде късно да съжалява за това сега и се чувстваше странно задължен на Ал, задето настоя да продължи.
Десет стъпки, ритане с котките и издърпване с пикела. Почивка, още десет.
Рикс беше пред него. Беше спрял да се движи. Тед, Върн и Пемба все така продължаваха стабилно към върха.
— Изморих се — измърмори той, когато другите го настигнаха. — Малко почивка.
— Хайде — каза Санди. Той се движеше на автопилот, забил поглед напред.
— Ти върви с Кен и Намче — нареди му Ал.
После провери и установи, че втората бутилка на Рикс вече е свършила, защото той беше отворил притока на максимум. Неговата втора бутилка беше недокосната в раницата му, затова я смени с тази на Рикс и остави празната в снега. Трябваше да стигне до върха и да се върне при запасите в Пети лагер с онова, което му оставаше от първата.
— Един и половина е — предупреди той Рикс. Той се движеше толкова бавно, вече нямаше шанс да стигне до върха навреме.
— Майната му на времето — изръмжа Рикс. — Стигнах дотук и ще продължа.
— Имаш още тридесет минути — каза Ал и поведе. Към тях се спускаха алпинисти, успешната аржентинска група. Размениха си набързо поздрави и окуражителни думи.
В един без десет Пемба и двамата американци стъпиха на билото. Погледнаха към разстлалата се под тях безкрайност в сребърно, синьо и кафеникаво, после се спогледаха, развълнувани и изпълнени със страхопочитание.
Пемба клекна и благоговейно докосна с върховете на пръстите си короната на света. Затвори очи в молитва.
Десет минути по-късно вече вървяха надолу. Над долината Кхумбу се стелеше гъста облачна пелена. В два и двадесет срещнаха Кен и Санди. Санди Джаксън беше вързан за Кен и той като че ли го влачеше нагоре.
— Време късно, Кен — предупреди го Пемба.
— И Ал още се катери — сви рамене Кен.
— Ще успеем — промълви Санди. Разклати глава наляво-надясно. — Не може да стигнем толкова близо и да се откажем.
Надолу по билото Сам и Намче чакаха, докато Ал и Рикс спореха. Вятърът се засилваше и те трябваше да си крещят.
— Сто шибани метра. Това е всичко. Майната ти, отивам сам — вилнееше Рикс, като едва си поемаше дъх. Отскубна се от водача и започна да се препъва нагоре по склона, като се олюляваше твърде близо до края на корниза. Една невнимателна стъпка и ледената кора щеше да се счупи, а той щеше да полети на стотици метри надолу по склона Кангшунг.
— Върни се — изрева Ал и се хвърли след него. Те се олюляха в непохватна прегръдка, на сантиметри от пропастта.
— Лошо място — прошепна Намче с посивяло лице. — Много лошо.
Сам се беше вкаменил от безсилен ужас. Гледаше как двамата се връщат три, после пет стъпки, към линията от следи на ботуши. Рикс се освободи и пак тръгна нагоре, извърнал невиждащо лице към целта си.
Ал вдигна ръка към маската си. Когато Сам се приближи, той направи изморен жест.
— Той не е на себе си. Не мога да го спра, ще трябва да го следвам.
— И аз идвам — рече Сам. Нямаше време и място за разправии сега.
— Намче?
Също като Мингма, младият мъж беше станал по-потиснат след случилото се при лавината на ледопада, която едва не уби Анг.
— Аз чака тук. — Той се сви до една скала.
Те започнаха последното изкачване без него, Сам вървеше непосредствено след Ал, и се движеха в ритъм, сякаш бяха част от един организъм. Ал беше по петите на Рикс и с всяка стъпка се забавяше все повече. Пемба и групата му слизаха към тях. Американците се бяха зачервили от триумфа и тяхното въодушевление само угнети още повече алпинистите, които все още пристъпваха нагоре.
— Знам, знам — отвърна Ал на укорите на Пемба.
Кен и Санди Джаксън достигнаха върха в три без петнадесет. Санди беше толкова изтощен, че като че ли не съзнаваше къде се намира. Кен извади фотоапарата от вътрешния джоб на комбинезона му вместо него и засне победата. Вече беше три часът. Кен виждаше как Ал и останалите се клатушкат към тях. В най-лошия случай щяха да ги настигнат след двадесет минути.
Всъщност се случи в три и половина и Рикс беше полумъртъв, когато най-сетне се добра до върха. Кен и Санди бяха започнали спускането.
— Две минути на върха и после и ние се омитаме — обеща Ал на другия водач, когато ги подминаха.
Слънцето вече се спускаше през зеленото було на западния хоризонт и източното лице Пумори изглеждаше каменносиво. Небето над тях бе още синьо, примесено с лилаво, и засилващият се вятър вдигаше вихрушки, които проблясваха във всички цветове на дъгата. Във всяка посока под тях лежаха безброй върхове с миниатюрните езици, които всъщност бяха огромни ледници. Тибетското плато се простираше надалеч, кафява пустиня, към лилаво-синия хоризонт.