Тримата мъже се взираха смълчани в гледката. Самият връх беше голям само колкото да стоят близо един до друг. Въженце парцаливи молитвени флагчета, закрепено от незнайно кого, пърхаха на вятъра.
— О, Господи, благодаря ти! — прошепна Рикс. Целият му гняв и злоба се бяха разтопили и той плачеше със сълзи. Вятърът отнасяше малките капчици във въздуха.
Върхът на света. Сам се обърна и Ал го прегърна през раменете. Постояха така за миг, почти поддържайки се взаимно. Между тях премина някаква взаимност. Тя изличи разликата в годините и опита и установи връзка, която ги превъзхождаше. Тя не изискваше думи. В този момент на просветление цялата болка и усилието от изкачването бяха забравени. Те бяха направили това заедно. И то винаги щеше да ги свързва.
Синьото на небето избледняваше бързо в зловещо зелено. Беше късно.
Преди два часа Ал може би щеше да им позволи да се позабавят на върха, да се насладят на триумфа си, но сега се съвзе и посочи на спътниците си да прибират бързо апаратите.
Беше смятал да извади снимката на Моли от вътрешния си джоб и да й покаже върха, но не остана време за това. Снима другите двама в пози на победители, после позира на свой ред. Засилващият се вятър го тревожеше. Беше време, беше време да започнат спускането. Най-сетне бяха готови. Ал посочи с пръст змията на билото. Надолу, надолу. Внезапно зрителното му поле започна да потреперва по краищата. Кислородът в бутилката му свършваше. Пети. Пети лагер.
Сам все още се бавеше. Завъртя се в кръг, наслаждавайки се на панорамата и запечатвайки я в ума си. Светлината беше станала сияйна. Като че ли трептеше от електричество.
— Майкъл и Мери Макграт — каза той тихо, но вятърът откъсна думите от устата му и ги заглуши. Той повтори имената им, този път ги изкрещя в бучащия въздух. Триумфът прогони изтощението от съзнанието му. Чувстваше се освободен от всичко земно.
Ал беше на двадесет стъпки надолу по хребета и му кимна рязко. Сам остана още пет секунди, после неохотно запристъпва напред и започна спускането.
Финч прекоси ледената пустош на Седлото след Мингма. Спускането почти я довърши. Тя пристъпваше тромаво със замръзналите си крака, но шерпът я водеше на всяка стъпка по бавното слизане по хребета и после по спускането по фиксираните въжета. Без неговата помощ щеше да падне поне десетина пъти. Сега палатките бяха едва на няколко метра от нея, видими през снежната вихрушка. Вятърът се засилваше страховито, облак се издигаше нагоре и се разливаше по ръба на Седлото.
Още десет стъпки и беше до палатката, а Мингма коленичи до отвора. Тя падна на колене и изпълзя вътре, като се срути веднага върху спалния си чувал. Знаеше, че е сама, че Ал, Сам и останалите все още се изкачват нагоре и отправи безмълвна молитва към Бог или към жестоката планина, преди да се предаде на ступора на изтощението.
Тя не знаеше колко време е минало, когато Мингма влезе с горещ чай и я накара да седне и да го изпие. Вятърът отново бе набрал сила и пищеше както през нощта, и макар че бяха съвсем наблизо, тя почти не чуваше виковете от палатките на южноамериканците. Звучаха й по-скоро като предупреждение, отколкото като ликуване.
— Върнаха ли се?
Спускането до Седлото, почивката и чаят прочистиха малко съзнанието й. Объркването й се замени със силен страх, който помрачи простото облекчение от собственото й оцеляване, засега. Ал. Къде беше Ал?
— Още не — отвърна безизразно Мингма. — Вятър пак силен. Ние погрижи сега за твои крака.
Оказа се доста трудно да свали външните и вътрешните ботуши и да обели вледенените чорапи от кожата. Левият й крак беше станал жълтеникав и корав, само повърхностно измръзване. Но десният беше твърд като парче месо, току-що извадено от фризера.
— Лошо — подсвирна Мингма.
Финч се бе възстановила достатъчно, за да опита да направи медицинска оценка на състоянието си. Тя се принуди да прецени степента на увреждането хладнокръвно. Реши, че левият крак ще се възстанови, бавно, щом се размрази, но само времето щеше да покаже какво ще стане с другия. Във всеки случай тя знаеше, че тук няма какво да стори. Дори да успееха да сгреят достатъчно вода, за да натопи краката си, беше невъзможно да ходи с тази разранена, подута и размразена плът. Трябваше да се спусне някак до базата, възможно най-бързо и да се лекува там. Тя уви гротескните си крайници в спалния чувал, за да ги скрие. Имаше по-належащи въпроси.