— Помогни на Кен — каза Ал на Намче. Кен и Намче се помъкнаха надолу с Рикс между тях и оставиха Сам и Ал да дрънчат и свирят сигналите си в бумтящия въздух.
Те продължиха търсенето на Санди Джаксън, макар и немощно. Липсата на кислород, изтощението и дехидратацията ги лишаваха от разсъдък и от сили. Стъпките им ги водеха надолу, макар да не го осъзнаваха. Накрая видяха нещо.
Пред тях имаше едва видима следа от стъпки, покрита с пресен сняг, криволичеше наляво и надолу. Проследиха я, докато Ал внезапно се хвърли назад. Почти невидима, на метър от ботушите му, зееше назъбена дупка в линията на ледения корниз. Стъпките водеха право натам, а в нея не се виждаше друго освен празно пространство.
Санди се беше отклонил от пътеката, беше паднал през корниза и бе полетял право към Кангшунг.
Със сигурност бе мъртъв.
Сам сграбчи Ал за рамото и го издърпа от ръба. Когато изпълзяха достатъчно далече от непосредствената опасност, коленичиха заедно в снега, жадно поемащи дъх и давещи се от шока и усилието. Накрая Ал вдигна глава. Изправи се на колене и погледна към празните си ръце. Беше изгубил карабинера на Спайдър и Санди Джаксън беше мъртъв.
Сега какво? Какво можеше да стори сега, освен да се опита да съхрани искрица воля, за да оцелее?
Но с него имаше още някой. Точно така, Сам беше тук.
Бяха сами в планината. И това бе съвсем правилно по начин, който не можеше да обясни. Те си принадлежаха. Те бяха половините на едно цяло. Мръкваше. Той смътно осъзна, че не знае къде се намират.
Колко надолу бяха слезли? Колко оставаше още, за да стигнат до Седлото и Финч?
Чуха се още гласове, още хора влизаха в лагера. Финч ги чу през ступора от изтощение и изпълзя пак до вратата на палатката, като едва тътреше замръзналите си крака. Видя Рикс, Кен и Намче почти го влачеха през снега. Пемба и Мингма изтичаха да ги посрещнат. Тя извика немощно на Мингма, щом Рикс беше вкаран в палатката му, и шерпът веднага се върна и коленичи до нея.
— Не зная, мадам. Ще изпратя Кен.
Най-сетне Кен дойде. Държеше главата си сведена и тя не можеше да види очите му.
— Как са краката, докторе?
Тя отблъсна ръката му, знаеше, че се опитва да я забави. Страхът запулсира в главата й.
— Къде е той?
— Те стигнаха до върха, но много късно. След мен и Джаксън. — Разбира се, мисълта просто мина през главата й. Сам също беше там. — Те бяха с Рикс и той не можеше да се справи, но настояваше да продължи. После ни настигнаха по пътя надолу.
Финч чакаше, очите й претърсваха лицето на водача. Щом ги бяха настигнали, къде бяха сега?
— Джаксън. Обърнах се да го проверя и беше изчезнал.
Тя изслуша обяснението му. Вятърът ставаше все по-шумен и по-шумен, но всяка негова дума бе съвсем ясна. Ал и Сам още бяха там, търсеха Санди. А спалният чувал на Санди беше тук, на купчина до нея, купчината му с резервни дрехи, мокрите чорапи. Най-сетне Кен срещна очите и. За част от секундата.
— Не се тревожи. Ал ще ги свали долу.
Финч кимна.
— Да.
— Те само трябва да се върнат няколко метра до Пети лагер. Не са много надолу от него. Там имат заслон, ако се наложи.
Тя легна отново, в безвремието между изминалия ден и онова, което предстоеше. Фрагменти от страх и надежда изпълваха ума й, малки случайни магнитни импулси, които се слепваха и после се разделяха отново. Тя беше твърде изтощена, за да мисли ясно.
Ал и Сам още пълзяха във вятъра. Беше почти мръкнало и двамата нямаха кислород.
Това е най-лошото, заяви разумът на Ал. Вятърът и снегът покриха всички стари следи. Изгубихме се. Времето се влошава. Мракът се спуска. Намери Пети лагер и кислорода, храната и бивака. В същото време друга изгаряща нишка от съзнанието му го предупреждаваше. Твърде далече е. Ти слезе твърде надолу и лагерът е над теб.
Той спря да пристъпва и Сам се удари в него. Да останат заедно. Вече не можеха да сторят нищо за Джаксън, можеха да се надяват само те да оцелеят. Бяха опрели главите си, сгърбени срещу вятъра, дезориентацията ги обгръщаше. На няколко крачки встрани от мантията сняг и лед стърчеше голяма скала, като човешки рамене. Ал си я спомни. Това беше доста по-надолу от спасителния Пети лагер, твърде далече, за да може дори да помисли да се изкачи отново, дори да успееше да намери пътя.
— Трябва да се окопаем тук за няколко часа — каза той на Сам. И Сам кимна, едно летаргично движение на главата. Коленичиха заедно сякаш за молитва и започнаха да загребват сняг на завет до скалата. Коства им огромно усилие да създадат малка кухина. Ал успя да отвори раницата си и извади сгъната найлонова тъкан на спасителния подслон. Опита се да го разпъне така, че да могат да пропълзят вътре, но бурята го сграбчи, откъсна го от хватката му и те успяха да зърнат само за миг кривото синьо крило, което изпърха към нищото.