Накрая легнаха в несигурния заслон на снежната кухина. Притиснаха се един към друг и вятърът изпълни главите им, докато студът притискаше крайниците им в студена прегръдка. Вече беше съвсем тъмно.
— Не заспивай — нареди Ал. — Говори. — Лицата, устите им почти се докосваха. Близо като за целувка.
С провлечен глас Сам изпълни заповедта. Майкъл, Йосемити, Уайлдинг. Бягането, Мери, Фран, Сиатъл. Мечти, разочарования. Изморена, несвързана литания.
— Сега ти — подтикна го сънливо Сам.
— Всичко свърши — каза Ал.
Сам усети леката топлина на дъха му. Изчака, но той като че ли нямаше намерение да каже нищо повече.
— Не, ще слезем долу. Просто трябва да останем тук, будни.
Пак се чу въздишката на дъха му.
— Ти ще слезеш.
— Ти имаш Финч — каза настойчиво Сам. — Можеш да се ожениш за нея. Ще имате деца. — Въпреки снега и чернотата, която се въртеше пред очите му, той можеше да види всичко. Жива картина. Три малки дечица с тъмната коса на Финч. Двор, кленово дърво и пролетна зеленина. Усещаше богатите аромати на земя, трева, цветове.
Светът беше там, чакаше ги. Той можеше да се върне обратно. Можеше да си отиде от леда и вятъра. Да се върне към живота си. Той беше скъпоценен, каквото и да се случеше.
— Финч — каза Ал толкова тихо, че Сам си помисли, че пак е само въздишка.
Те се притискаха един в друг в продължение на час, после още час. Вятърът беше като трети човек с тях.
Ал си мислеше за грешките, които бе направил. Другото мъртво хлапе, Санди. Финч със замръзналите крака, която принуди да се изкачи твърде високо. Другите в планината, твърде късно. После се предаде, пусна всичко това, пусна нишките на живота си, които никога вече нямаше да успее да свърже. Разрушените обръчи вече си оставаха разрушени. Видя Моли зад замръзналите си клепачи. Момичето, което беше, когато я остави, млада жена, свита в леглото му последната нощ в Тин-и-Кая. Черна коса, разпиляна по бялата възглавница, топла кожа.
И той почувства как се стопля.
Не беше добре да усещаш топлина, не и тук. Не и такава сънливост, огромните перести облаци на съня се кълбяха над него.
Няма значение. Но Сам, той имаше значение. Финч и Сам. Разбира се.
Ал отблъсна прилива на съня и направи усилие да размърда натежалото си тяло. Претърколи се върху Сам и изви гръб и ръце около него.
В базовия лагер Джордж Хейуд седеше до масата в столовата, обхванал главата си с ръце, чакаше. Кен му беше съобщил по радиото новините от Южното седло. Санди Джаксън беше изчезнал, Ал и Сам Макграт бяха в планината. Нямаше радиовръзка с тях.
Щяха да изчакат да съмне и да се опитат да ги намерят.
В мрака Финч се събуди от сън и седна рязко в спалния си чувал.
Палатката беше празна, до нея бе само купчината с вещите на Санди Джаксън. Лагерът бе притихнал. Другите лежаха в палатките си, съсипани от изтощението и от бурята. Съсипани от самата планина, която се бяха опитали да подчинят.
Тя почувства с абсолютна сигурност, че Ал е мъртъв.
Небето беше бяло, с цвета на лед, цвета на самия студ. Миглите на Сам бяха тежки и покрити със скреж, но той се насили да отвори очи и видя истинското небе над себе си. Нещо му тежеше и го притискаше надолу. Извърна глава и чу шумоленето на вледенени горни дрехи. Нечии ръце го прегръщаха през раменете, тежестта бе на човешко тяло. Лицето на Ал беше съвсем близо. Брадата му беше замръзнала, както и бузите, очите и косата, а на раменете му имаше одеяло от сняг, като бяла завивка или пелерина.
Бавно и с огромно усилие лишеният от кислород мозък на Сам се опита да отдели реалността от късчетата на съня и делириума.
Беше се зазорило. Те бяха лежали в снега цяла нощ. Мъжът, който го предпазваше, беше мъртъв.
Движи се. Тази трескава мисъл прониза като игла размътеното му съзнание. Движи се, докато още можеш.
Тялото на Ал беше сковано. Той бе тежък и твърд, като дървесен ствол. Сам се плъзна и изпълзя изпод него. Вятърът пак бе утихнал. Билото се извиваше надолу, жестоко блеснало от лед, но видимо. Слизай. Тук няма никой друг. Той трябваше да призове всичките си останали сили и да се спусне до Седлото, защото нямаше друг начин да оцелее.
Завладя го ужасна, твърда решимост да живее.
Той коленичи над другия мъж и отвори ципа на врата му. Пръстите му бяха твърде сковани, затова се наведе и потърси с устни каротидната вена за пулс. Нищо. Кожата беше замръзнала. Сякаш цялата топлина бе изтекла от Ал в него.