Не мисли. Отвори още ципа. Намери радиото. Обади се и им кажи да те посрещнат. С топъл чай и кислород.
Радиото беше във вътрешния джоб на пухеното яке. Сам го извади, после осъзна, че ръцете му са твърде замръзнали, за да може да натисне бутоните. Изпусна го и то се плъзна от него, набирайки скорост по леда. Защо не го използваха през нощта? Бяха твърде изморени и объркани. А и кой щеше да дойде да ги спаси тук горе, в бурята?
Имаше и нещо друго. Нещо лъскаво. Вече се извръщаше, когато видя снимката. Взе я, смачквайки я със замръзналата си ръка, и я натъпка в джоба си.
Сега се движи. Той се изправи с мъка на крака и без да погледне назад, запристъпва надолу. Надолу, надолу, далеч от тук.
В базовия лагер Джордж говореше трескаво с Кен.
— Ще се качиш ли горе? Вземи Пемба, чай и малко храна. Те ще са в Пети лагер и ще чакат.
Кен вдигна глава. Не вярваше, че има сили да се изкачи отново. Тримата шерпи седяха в редичка, чакаха и го наблюдаваха. Клиентите още бяха в палатките си. Финч Бюканън беше най-голямата им грижа. Тя трябваше да слезе някак до базовия лагер, за да я откарат с хеликоптер до болницата.
— Аз не мога да ги съживя, нито пък ти, Джордж.
Отговорът изпращя в слушалките:
— Мисля, че трябва да направим всичко по силите си.
— Да.
— Питай Дос Сантос дали може да ти даде някого.
— Да.
Аржентинците вече бяха идвали да предложат помощта си. Те можеха да помогнат на Финч и Рикс при слизането до базовия лагер.
— С Пемба ще тръгнем след пет минути.
— Късмет. Кен?
— Да.
— Благодаря. Край.
Водачът и шерпът сложиха в раниците си храна, топли напитки и последните две кислородни бутилки, и тръгнаха бавно по Седлото към издигащото се било. Финч седеше на колене в самотата на палатката си.
— Той е мъртъв — рече тя на глас, на нищото.
Майкъл Макграт седеше в креслото си в кухнята в къщата Ри в Уайлдинг. Каната кафе беше изстинала на масата и остатъците от почти недокоснатата храна се втвърдяваха в чинията му. Светлината отвън клонеше към залез и Майкъл я гледаше невиждащо още от обяд. В къщата бе надвиснала тежка тишина. Той не беше включил телевизора, нито радиото, нагласено на станция за кънтри музика.
Когато навън бе почти тъмно, а слънцето се скри зад високите дървета, които обграждаха къщата, той стана от креслото. Облегна се тежко на бастуна си и запристъпва към телефона. До него имаше бележник, на който бяха изписани с молив номера. Сам му ги беше продиктувал и той разсеяно ги беше записал, като добре знаеше, че никога няма да набере номер в Непал, за да говори с хора в лагер в подножието на Еверест.
Но цял ден ужасно предчувствие се събираше в стомаха му като гадене. Старите инстинкти, алпинистките суеверия и шестото чувство, се бяха пробудили отново в него и сега пълзяха из лабиринтите на въображението му. Трябваше да говори със Сам веднага. Да го посъветва. Да го окуражи и да го предупреди да внимава.
Сателитният телефон иззвъня в комуникационната палатка и Джордж Хейуд го вдигна с натежала ръка.
Майкъл стоеше в прашния коридор и гледаше през прозореца. Светлините на кола плъзнаха по шосето от града, меко жълто сияние в сгъстяващия се мрак, и бавно се понесоха покрай къщата.
— Синът ти изкачи върха вчера следобед — каза мъжът.
Джордж Хейуд, така му беше името — Майкъл смътно си го спомняше от миналото. Не беше ли едно сериозно и внимателно момче, сериозно, но без интуиция за скалата?
Как спомените започват да се надигат и да си проправят отново път към повърхността.
— Опасявам се, че не се е върнал още на Седлото. Надяваме се, че е прекарал нощта във висок лагер заедно с водача на групата. Още щом научим нещо от групата горе, ще ти се обадя, Майк.
Майкъл бавно остави слушалката. Пръстите му се свиха над топката на бастуна, но той не помръдна.
Слез долу, синко. Важно е. Не си отивай, не сега, не и преди да съм имал шанс да ти кажа какво означаваш за мен.
Той беше изкачил Еверест. Сам беше отишъл там и беше изкачил гадното копеле. Не трябваше да умира там, не.
— Няма да тръгна — изкрещя Финч.
Едрият аржентинец сви подразнено рамене. Беше дошъл да помогне да свалят долу американската лекарка с измръзването, а тя не искаше да помръдне.
— Трябва. Рискуваш краката си. Може би и живота си. — Той направи хоризонтален жест през гърлото си.
Сълзите вече се стичаха свободно по лицето й, солта пареше в цепнатините по бузите и устата й.