— Съжалявам — каза Майкъл.
След като затвори, той остана неподвижен, взираше се безизразно в избуялата трева там, където някога беше градинката на Мери, и в празното шосе. Един старец с грубо лице и осакатено тяло, който прехвърля из душата си тежкото осъзнаване колко много обича единственото си дете и се чуди защо никога не е можел да му го каже.
Ангъс Бюканън седеше в черното си кожено кресло в офиса си в стъклена кула във Ванкувър. Той прие спешното обаждане, което секретарката му прехвърли, и изслуша новините.
— Още щом успеем да я свалим до базовия лагер, там ще я чака хеликоптер, за да я откара в болницата в Катманду — довърши Джордж.
— Не.
Ангъс мислеше бързо. Той беше свикнал да взима важни решения, обграден от светло дърво, инкрустации, лустро и блясък. Финч може и да не го знаеше, но тя беше любимото му дете, той обожаваше единствената си дъщеря и й се възхищаваше, и ако трябваше, щеше да обърне целия свят, за да я прибере у дома поне с минута по-рано.
— Искам веднага да отлети насам. До Хонконг и оттам за Ванкувър. Това ще добави максимум двадесет часа. Ще го уредя с авиолиниите.
— Разбира се — каза Джордж.
По зазоряване, след кратък отдих в Първи лагер, те напуснаха скупчените палатки и започнаха последното спускане по ледопада. Финч трябваше да бъде сваляна с въжета през по-голямата част от пътя. Краката й започваха да се размразяват и тя стискаше зъби от болка, за да не закрещи. Със загубата на височина и приема на храна и течности Сам стана по-силен. Вървеше сам, потънал в мълчание. Когато стигнаха равнината на ледника, чуха тихото пърпорене на хеликоптер, който идваше от Кхумбу.
Финч бе отведена в медицинската палатка. Минаха покрай затворената палатка на Ал и тя извърна глава, само за миг. Адам Врийс стоеше до нея, а винаги ведрото му лице беше потъмняло от шока. На каменния олтар пуджа хвойновите вейки още димяха.
В палатката тя си инжектира диаморфин и антибиотик и приготви още две спринцовки за пътуването. Свали си ботушите и смъкна внимателно чорапите от краката си. Кожата почерняваше и се подуваше. С помощта на Джордж и Дорче тя ги подсуши и ги превърза с чист бинт.
— Къде е Сам? Нека видя краката и ръцете му, преди да тръгна. Той също има нужда от една инжекция.
— Сам е добре. Той е корав.
„Той ме спаси“. Това беше сторил Ал. Тя го бе разбрала от очите на Сам. Погледът в тях беше нов, изпълнен с мъка и благоговение там, където преди имаше само блясък на смях.
Хеликоптерът кацна и роторите вдигнаха снежна вихрушка, която приличаше на миниатюрно подобие на виелиците горе в планината. Всички извърнаха лица от нея.
На тази височина машината можеше да превози само един пътник. Финч трябваше да тръгне първа. Прегърнала Джордж и Адам през раменете, докато те я повдигаха към хеликоптера, тя извърна поглед нагоре, само още веднъж, към върха на планината. После се обърна да види Сам. Той вдигна ръка и опита да се усмихне. Тръпка на признание премина през нея и потече между тях.
Те бяха свързани от онова, което бяха видели и преживели, и тази връзка беше изкована чрез Ал. Те нямаше да могат да я нарушат, дори да искаха.
Джордж й помогна да седне в хеликоптера и закопча коланите. Пилотът кимна и заговори в микрофона си.
— Съжалявам — каза Финч.
Воят на двигателите удави думите й. Хеликоптерът се издигна, разклати се страховито, после я понесе надолу по долината.
Сам седна на един камък и отпусна ръце между коленете си. Пръстите на ръцете и краката му бяха измръзнали и Дорче топлеше вода, за да ги размразят. След като шумът на хеликоптера заглъхна, пустотата на това място като че ли засили пустотата и отчаянието у всеки от тях.
Джордж Хейуд му каза:
— Кажи ми точно какво се случи.
Сам му разказа всичко и за онзи последен миг, когато тялото на Ал тежеше върху него.
Накрая Джордж каза:
— Трябва да се обадя на бившата му съпруга. — Той се отдалечи, а ботушите му хрущяха по чакъла и леда.
Адам се приближи и седна до Сам. И двамата мълчаха. Сам бръкна разсеяно в джоба на парката си, която все още носеше етикета с името на Адам, и извади смачканата лъскава снимка. Подаде я на Адам, за да я поеме от безчувствената му ръка. Той я приглади и двамата се вгледаха в нея. Това беше снимка на малко момиченце на плажа, вятърът развяваше косата му и то се смееше пред обектива.
— Дъщеря му — каза Адам.