— Пъхни я пак във вътрешния ми джоб — каза Сам. — Ще я отнеса в Англия и ще й я дам.
Дорче се приближи с тенджерите топла вода и Адам помогна на приятеля си да потопи крака в тях.
След час пърпоренето на хеликоптера се чу отново. Няколко минути по-късно в синьото небе се появи черната точица.
Адам помогна на Сам да седне в машината. Всички алпинисти се бяха събрали в мрачен кръг, вдигнали ръце за довиждане. Джордж все още беше в комуникационната палатка.
— Ще се видим в Щатите, приятел — каза Адам. Пилотът запали двигателя отново и за втори път машината се отлепи внимателно от ледника.
Без могъщи приятели или близки, които да взимат решения вместо него, Сам бе откаран в болницата в Катманду. Когато стигна там, Финч вече беше на път за Хонконг.
Дванадесета глава
Съпруги на други алпинисти й бяха казали, че винаги са знаели кога идва онова обаждане.
Джен отвори очи при първото позвъняване. Часовникът до леглото показваше пет и петнадесет. Навън вече бе светло и птиците пееха в стария люляков храст, който растеше неокастрен до задната стена на къщата.
Тя вдигна слушалката и чу как директорът на експедицията на „Планинари“ й разказва новините от подножието на Еверест.
— Разбирам — каза тихо Джен накрая. — Благодаря, че ми казахте.
— Много съжалявам — отвърна Джордж.
— Благодаря ви. С Ал сме разведени, както знаете.
„Трябваше ли да казвам това?“ — запита се тя.
— Ал взе смело решение, в самия край. Един млад алпинист оцеля през нощта, защото Ал го покрил с тялото си и го защитил от студа и вятъра.
Джен наклони глава, замислена за това. Наложи се гласът в другия край да попита дали е още на линия. Тя пак му благодари, любезно. Сега мъжът казваше, че ще й се обади отново, по-късно през деня, за да има малко време да се съвземе, и да поговорят за онова, което трябва да се направи.
— Ще бъда тук — отвърна тя, сякаш не беше винаги тук.
Джен стана от леглото, облече си халата и обу пантофите.
Приближи се тихо до вратата на Моли. Щеше да я остави да спи. Нека си почине още малко, преди мъката да я нападне. Сърцето на Джен се свиваше от жал към дъщеря й. Точно това бе първата й реакция, когато осъзна, че идва обаждането, което винаги бе знаела, че рано или късно ще дойде.
Кухнята беше мразовита рано сутрин. Две котки слязоха от дивана и се шмугнаха около глезените й, искаха храна. Тя отвори хладилника и сложи малко храна в купичките им, после напълни чайника и го включи. Направи си чаша чай и седна до задния прозорец, вдишваше аромата на цъфналия здравец на перваза. Ал никога не беше живял в тази къща, затова нейните ъгълчета и кътчета не бяха изпълнени със спомени.
Тя се замисли за тялото му, спомни си контурите му и жертвата, която беше направил за другия алпинист. Беше го защитил от студа.
Ал беше смел и много щедър. И всяко решение, което някога бе взимал, през всичките години, откакто го познаваше, беше добре обмислено.
Джен изпи чая си, загледана в птиците и градината. Дори днес, в деня на неговата смърт, му беше ядосана. Особено днес.
В седем и половина направи нова каничка чай и отнесе една чаша по стръмното стълбище. За щастие тази нощ в къщата нямаше гости. Тя почука на вратата на Моли и я отвори, вдъхвайки аромата на детето си и на парфюм, на ароматни пръчици и на кецове. Моли седна в леглото, напълно будна, още щом Джен я докосна по рамото. Джен остави чашата чай много внимателно на нощното й шкафче.
— Татко, нали?
— Да.
— Кога?
— В буря, предната нощ. Стигнал до върха и времето се развалило по пътя надолу. Изчакали, преди да ни кажат, докато хората, с които е бил, слязат долу. За да са сигурни.
Лицето на Моли сякаш се разпадаше. Гладката кожа се сбръчка, а устата й се отвори. Джен я прегърна и я остави да зарови лице в рамото й. Моли плачеше така, сякаш мъката я разкъсваше. Скръбта на дъщеря й докосна Джен много дълбоко, там, където самият Ал вече не можеше да достигне, и в нейните очи също избиха изгарящи сълзи. Чаят в чашката на цветя изстиваше.
— Какво можем да направим? — виеше Моли, разкъсвана от загубата. — Искам да се върне. Искам баща си.
— Знам — прошепна Джен. Тя обмисляше размерите на собствената си загуба, без дори да може да освободи скръбта си. Ал винаги е бил специалният за Моли, помисли си тя. Точно както Моли бе специалната за нея, още от деня на раждането си.
„Каква късметлийка съм, че я имам.“ Тя я стисна яростно в прегръдката си и зарови пръсти в черните спирали на косата й.
Първата буря утихна и Моли се отпусна немощно в ръцете й.