— Къде е той?
— Някъде над Южното седло. — Джен й обясни какво се е случило. Моли не можеше все още да осъзнае значимостта на стореното от баща й.
— Какво ще стане с него?
— Това тепърва ще се реши. Дали искаме да го… да го свалят долу и да изпратят тялото му със самолет у дома. Или искаме да го оставим там, защото е на мястото, което обичаше.
Моли се откъсна от ръцете й и изтича до прозореца. Отвори рязко завесите и изкрещя през стъклото, сякаш Еверест се издигаше точно отвън.
— Не, не искам да остава там. Той не го обичаше наистина, правеше го за пари. Проклети планини. Шибани планини. Мразя ги. Не искам да остава там.
— Добре. — Щеше да я остави да мисли каквото иска. Но точно както никога не беше вземал необмислено решение, Ал никога и не беше правил нещо, без да го иска.
Момичето се върна до леглото.
— Мамо, много ми е мъчно и за теб. Той каза, че това ще е последният път. Ти изтича след него, когато заминаваше, помниш ли?
— Да, помня.
Те се прегърнаха и легнаха под завивката на Моли, която все още беше с избелели детски картинки.
Тринадесета глава
Болницата беше позната на Финч. Тук бяха практикували със Сузи и Денис и тя познаваше протритите плочки по задните стълбища, които водеха към кафенето на студентите по медицина в сутерена, малките претъпкани стаички, където стажантите се опитваха да поспят между нощните повиквания, и нишата в Спешното, където събираха носилките. Тя дори не забеляза миризмата на препарат и антисептик в главните зали, защото беше живяла твърде дълго с нея.
Беше задрямала, затова, когато се събуди и видя Денис да седи до нея, не се изненада, защото тук му беше мястото. Отне й секунда-две, докато нишките се съберат отново и осъзнае, че има някакъв непознат елемент, който някак разкривява всичко останало.
Тя беше в легло, в интензивното отделение. Тя беше пациент.
Щом си спомни това, всичко останало се стовари върху нея и тихо възклицание, подобно на въздишка, изскочи от устните й, преди да успее да го потисне. Не искаше да се събужда и да обитава пак скръбта си. Краката я боляха много, но това не можеше да се сравни с агонията от припомнянето, отново и отново.
Ръката на Денис стисна нейната.
— Здравей — каза той тихо. — Идвах и преди, но няколко дни допускаха само роднини.
Финч се овладя и му се усмихна.
— Ти си роднина. Благодаря ти за цветята.
Тя погледна към редицата вази.
— Можеш да отвориш цветарница.
— Денис, много се радвам да те видя — прошепна Финч.
Той вдигна ръката й и потърка кокалчетата на пръстите й в бузата си. Този жест на обич едва не я накара да се разплаче.
— Как са краката?
— Още е рано да се каже — отвърна простичко тя. Имаше риск от гангрена и по собствената й оценка щеше да е късметлийка, ако не отрежеха пръстите на левия й крак и цялото дясно стъпало. Можеше да мисли безстрастно за това, точно както можеше да понесе физическата болка. Това беше много по-лесно, отколкото да се справи със спомените от върха и след това.
— Може ли да погледна?
Тя извади крака от клетката, която ги пазеше от тежестта на завивките.
— Сигурен ли си, че искаш?
— Предполагам, че ще го понеса.
Те отместиха клетката и развиха бинтовете от краката й. Денис свали обикновените си очила и сложи другите, с които работеше — рутина, която бе виждала милион пъти, и капчица нормалност, която й помогна, както жестът му на обич преди малко. Те огледаха заедно щетите.
Левият крак беше покрит с огромни мехури, които вече спадаха. Всеки пръст се бе превърнал в подута възглавничка от тъмна, обезцветена плът.
Десният крак бе напълно черен и плътта се беше сбръчкала. Пръстите бяха изкривени като животинска лапа.
— Милата ми — каза накрая Денис.
Финч можеше да се справи с реалността на нараняванията си, но не и с неговото съчувствие. Откакто се прибра у дома, в ума й се вихреха вина и мъка.
— В онзи шкаф има чисти превръзки — посочи тя.
Те превързаха почернелите крака с пластове антисептична белота. Когато приключиха, Денис отиде до прозореца и се загледа навън.
— Денят е хубав. Искаш ли да те изведа на въздух?
Тя му се усмихна.
— Да, моля те.
Намери количка и с неговата помощ тя успя да седне в нея и покри краката си с одеяло. Той я забута по коридора и към асансьора. Половината хора, които срещнаха по пътя си, познаваха Финч и макар че тя отвръщаше на поздравите им, той видя как потрепва под несекващия поток от загрижени въпроси и пожелания.
Следобедът бе ясен и топъл в средата на май. Денис избра една алея през градината на болницата и пое покрай розови храсти и лехи с върбинка. Финч въздъхна с облекчение и отметна главата си назад, за да може слънцето да изкове медни дискове зад затворените й клепачи. Тежкият въздух ухаеше на окосена трева и цветя, поръбен с острата миризма на прилива. В края на алеята имаше пейка, сложена под ъгъл до граничната стена, с гледка към залива Берард и блещукащите стени и прозорци на Ванкувър на отсрещния бряг. Денис нагласи количката и свали спирачката, после седна на пейката до нея. Вгледаха се във водата и в червено-белите платна на малките лодки, прелитащи по нея.