Тук е толкова сигурно и безопасно, помисли си Финч. Животът бе такъв скъпоценен, красив, незаслужен дар, а сега беше празен, защото Ал бе мъртъв. Тя усети, че се пита, както много пъти в болничното легло, как ли се справят Джен и Моли Худ със загубата. Клепачите й натежаха от сълзи, които се спуснаха по бузите й, и тя изморено ги избърса.
Денис я видя, че плаче.
— Мисля, че решението за ампутация трябва да се отложи възможно най-много — каза той. — Не че съм специалист по въпроса. Сигурен съм, че Еймъс Фокнър има много идеи по въпроса.
Фокнър беше лекарят, който се грижеше за Финч. Основната му специалност бе дерматологията, а личната му страст — голфът. Той гледаше на алпинистите с неодобрение и неразбиране.
Финч потърка очи с основите на дланите си.
— Не е заради краката. Дори съм късметлийка, че не е много по-лошо. Късметлийка съм, че изобщо съм жива и въобще не го заслужавам. През цялото време мислех за това и единственото заключение, до което мога да стигна, е, че беше много егоистично да изкачвам Еверест. Егоистично и своеволно. А загубата…
— Ти скърбиш — каза Денис. — Отрицание, после гняв. Гневът в твоя случай е насочен към самата теб.
— Скръб — повтори Финч. Това й се стори твърде малка думичка за огромната загуба. За спомените, които се вихреха в главата й, и за пустото поле на бъдещето й. — Да. Но не за краката си.
— Говорих със Сузи снощи. Когато разбрах, че днес ще мога да дойда да те видя. И тя ми каза, че си влюбена в мъжа, който е загинал.
— В един от тях — каза тя. — Загинаха двама. Единият беше млад мъж от Австралия. А другият беше Ал.
— Защо не ни каза за това, преди да тръгнеш натам? А Клеър и Ангъс знаят ли? А Звездният отбор?
„Звездният отбор“, така Денис наричаше братята Бюканън. Лицето на Финч се сгърчи.
— Не.
— Но, Финч, защо?
Той бе настоятелен — тя знаеше, че Денис е способен да изтръгне истината и от най-неохотния пациент.
Смръщи и отпусна ръцете си с дланите нагоре върху одеялото, което покриваше коленете й. Колко неправилно беше всичко, помисли си. Колко решена беше да се докаже и да се отдели от грижата на близките си, като бъде силна и успешна по своя си начин.
Ал беше част от тази решимост. Той беше нещо отделно, тайна, само нейна, и ескалацията на алпинистките й амбиции бяха нейният път към него. Тя беше пазила тази тайна дори от Сузи и беше използвала Ралф като прикритие. Вероятно, помисли си Финч, дори нарочно беше позволила раздялата им да продължи цели пет години, като начин да го запази единствено за себе си.
И после, само след няколко дни, той беше мъртъв.
Окончателността на смъртта беше отвъд нейния контрол, а загубата бе нейното изобличаване. Лицето й пак се сгърчи, този път от спазъм, който бе почти присмех над собствените й грешки. Ал, толкова съжалявам. За суетата и глупостта си. За пропиляното.
Но и Ал не беше дошъл да я търси. Вероятно по същите причини, вероятно пак бе свързано с нуждата от тайна и демонстрацията на контрол. Колко много си приличаха.
— Защо не казах на теб и Сузи? Той беше женен, когато се запознахме. Не поиска… да продължим. Тръгнахме в различни посоки.
Но това не беше истината. И двамата знаеха, че ще има още една глава, когато са готови за нея.
Денис я гледаше и чакаше.
Тя си пое дъх.
— Е, добре, мислех си, че съм… силна. Че нямам нужда от вас. Вие щяхте да ме съветвате, да ми казвате да го забравя или да постъпя различно.
Може би като признаваше всичко това, тя започваше покаянието си.
Покри лицето си с ръце и се разплака, истински сълзи, първите, които проливаше, откакто се върна у дома. Плачът ескалира в разкъсващи стонове.
Денис чакаше, наблюдаваше лодките в залива и я чакаше да се наплаче. Финч хлипаше и бършеше очите си с одеялото, а той извади чиста кърпичка от джоба си и й я подаде.
Той много добре познаваше този механизъм. Когато умря Стивън, който живееше с друг гей и дори не беше партньор на Денис, но той го обичаше дълбоко, Финч бе до него, за да му помогне. Тя беше силна, както винаги.