— Накарай я да говори — беше му казала Сузи предишната вечер. — Тя ще се съпротивлява, разбира се, но се нуждае от това.
— Не мога да си я представя дори — каза той, когато плачът й утихна.
— Смъртта ли? — попита тя, невярващо.
— Планината.
Тя си пое дъх, бълбукащ дъх, после още един, и заговори отново:
— Мразя я. Неизразимо много. Мразя и начина, по който се хвърлихме срещу нея.
Той се усмихна леко.
— Мислех си, че по-скоро ще те предизвика, отколкото да събуди неприязънта ти.
— О, така беше. Всички мъже. Не, не само мъжете, аз също. Пухтяхме, направо димяхме от манията да я победим.
— Хм. Ами Ал?
— Той искаше да я изкачи, но си вършеше работата. Много трудна и опасна работа. Той беше отговорен за нас, да ни качи горе и да ни свали отново, това бе основната му цел. Точно това направи и точно заради това умря.
Прахосвайки сили, трупайки грешки, но въпреки това и благодарение на грешките той си върши работата до самия край.
Финч си помисли, че тя сама си е виновна, че бе повярвала, че той ще спре да го прави, че ще обърне гръб на планините само защото тя го иска от него. Или дори защото дъщеря му го искаше. Това беше разбрала Джен Худ след годините брак и вече не бе могла да издържа повече.
Един въпрос се завърна при Финч, онзи въпрос, който тя прогонваше от себе си в болничното легло и който постоянно се появяваше на повърхността, за да броди из неспокойните й сънища. Дали Ал съзнаваше, че никога няма да се разведе с планините и че дори несъзнателно пришпорва себе и клиентите си твърде високо на Еверест? За да може да направи друга саможертва вместо тази?
Не зная, отговори си тя. Никога няма да разбера.
— Как се случи? — попита тихо Денис.
Тя му разказа съвсем просто, без да използва живописния език, който създава гръбнака на една история, и без да му предава ужаса от бурята или патоса на тяхната битка с нея.
— Сам беше различен от останалите. Той дойде по случайност, но накрая се оказа също толкова решен като всички останали. Точно както баща му винаги бе искал да бъде. Не е ли иронично?
— Той ми се струва интересен — каза Денис, като я погледна.
— Така ли? На мен ми беше интересен Ал. Ще ми се да го познаваше.
— И на мен ми се иска. Кажи ми още нещо, ако не си твърде изморена. Какво е чувството, как се чувстваше, когато не успя да стигнеш до самия връх?
Тя отново видя дългия извит гръбнак, който се простира пред нея, побелял от снега. И скалната рана на Стъпалото на Хилъри. Обмисли добре въпроса му.
— Знаех, че не мога да продължа. Никога не съм била така сигурна за нищо през целия си живот. Никога дори не съм била наполовина толкова сигурна. Казах си: Не мога, и това беше истината. Всички други някак стигнаха догоре, двамата американци, Рикс и Санди, Сам. Следвайки Ал. Той ми каза: „Ела с мен. Обичам те“, но аз пак не можех да го направя. Дори заради него, ако не заради мен самата. Питаш ме какво е чувството? Не беше разочарование, усещане за загуба или поражение. Беше нещо по-голямо от това. Чувствах смирение.
Финч погледна надолу към одеялото, което покриваше съсипаните й крака. Откъм залива задуха ветрец и залепи кичур от косата й на устните. Тя го махна и каза:
— Никога не съм била смирен човек, нали?
— Така е — съгласи се Денис. — Ти си много неща, но не и смирена.
— Е, тогава чувствах точно това — каза тя тихо.
Заради вятъра следобедът внезапно захладня и тя придърпа одеялото към себе си.
— Ще те върна вътре — каза Денис.
Когато стигнаха до стаята й, там имаше още цветя. Финч прочете картичката. Бяха от Ралф, с най-добри пожелания за пълното й възстановяване. Денис се зае с вазите, а тя седеше и го гледаше. Восъчната извивка на цветче, назъбените ръбчета на листа и натежалите от прашец тичинки придаваха кристална яснота на осъзнаването й на крехкостта на живота. Това съвършенство съществуваше и беше така преходно. Тя бе обградена от толкова обич и грижа, а беше изолирана в мъката си. Опита се да изравни това уравнение в ума си.
Ал беше мъртъв. Остана й само онова, което имаха така за кратко.
Онова, което следваше, можеше да бъде само лошо или тя можеше да се опита да намери начин да го промени.
Беше твърде трудно. Духът й я предаваше. Любовта зееше като отворена рана и болката беше много по-страшна от физическата. Тя приведе рамене, за да я скрие, не искаше Денис да я види.
Той приключи с подреждането на цветята и отстъпи назад, за да се възхити на творението си.
— Знам, че те очакват пациенти — каза Финч. — Съжалявам, че не съм там. Ще дойдеш ли пак скоро?