— Кириле? — Баща ми стоеше на вратата само по гащета и потник.
— Защо без да се обадиш? Влизай, сине… Кашу излетя на площадката, заподскача в краката ми. Подхванах го и влязох.
— Попременил си се, виждам.
— Баща ми внимателно ме огледа. — От Хохландия* ли си купи дънките?
[* Подигравателно наименование на Украйна. — Бел.прев.]
— Аха, там се оказаха по-евтини — съгласих се аз, събувайки обувките си. Кашу ближеше лицето ми и от време на време недоволно сумтеше. Баща ми демонстративно ме подуши.
— Какво, пил ли си?
— Мъничко. Във влака. Майка ми излезе по халат и веднага се изказа:
— Много си блед. Отслабнал си. Ще хапнеш ли?
— Ял съм.
— Продължавах да стоя, гледайки замислено родителите си.
— Май ще си тръгвам. Дойдох за Кашу. Ще ми дадете ли малко пари назаем за такси? Че не успях да обменя, а бюрата са затворени.
— Ти какво, Кира, и чай ли няма да пийнеш? — възмути се мама.
— Защо не преспиш у нас? Миришеш на водка.
— Добре съм, мамо — запротестирах аз. — Хубаво, ще пийна един чай. Само че набързо. Майка ми отиде в кухнята, мърморейки недоволно. Баща ми внимателно ме разглеждаше.
— Някак си се изменил, Кириле. — Кое не е наред? — Сякаш си възмъжал. — Татко, закъде повече, не съм на десет години! Може би съм поостарял?
— Очите ти са станали сериозни.
— Баща ми въздъхна, взе от ръцете ми вестника.
— Да ходим да пием чай. Минаваш веднъж на три дни…
— На три дни? — попитах тъпо аз.
— Ами кога тръгна за твоя Харков? Преди три… не, четири дни. Още по-зле. Ако знаеш на майка ти как й е мъчно…
— Четири дни — казах аз замислено.
— По влаковете… времето тече по друг начин. Струваше ми се, че не съм ви виждал от много отдавна… Чаят беше вкусен, свеж. Майка никога не го прави с пакетчета, само в чайник. Казва, че пакетчетата миришат на хартия… Послушно си пиех чая, хапвах си от някаква твърде сладка торта. Кашу легна в краката ми, пъхна нос в чорапите ми и кихна недоволно, но все пак не напусна поста си.
— Ти какво, да нямаш приятелка в Харков? — мимоходом се поинтересува баща ми. Явно бяха обсъждали този въпрос, след като аз ни в клин, ни в ръкав (според техните разбирания) се изнесох от Москва, оставяйки им кучето.
— Не, не приятелка, по-скоро боен другар — усмихнах се аз. Майка ми, която ме следеше бдително — не съм ли твърде пиян, дали да не ме настани на дивана в гостната — потрепна:
— Какъв „боен другар“? Ти какво, да не си се свързал с някакви неформални организации? Задавих се с чая. В известен смисъл майка ми беше уцелила.
— Не, майко. Това е просто израз… — Остави го на мира — каза баща ми.
— Синът ни не е глупак, не страда от стаден инстинкт. Ако пожелае, ще разкаже. Негова си работа. Допих чая, изправих се и жално попитах:
— Е, какво? Ще ми дадете ли за такси?
— Ще ти дадем — каза татко.
— Защо не останеш? Имам коняк, ще изпием още по чашка…
— Данила! — в гласа на майка проличаха металически нотки. — Какъв е този среднощен алкохолизъм? — Като лекар твърдя, че от чашка коняк преди лягане…
— Той вече си е изпил чашката! Кириле, сега ще ти донеса парите. Дали да не те изпратим? Или да ти повикаме такси?
— Мамо, нали с мен е Кашу, кой ще нападне човек с такъв свиреп охранител! — помолих се аз.
— А за повикването… ще си спра на улицата, ще ми излезе двойно по-евтино… Колкото и да е странно, позоваването на Кашу ги успокои. Макар че, разбира се, основният начин, по който Кашу, би могъл да защити стопанина си, е като лиже лицето на врага до смърт. Тръгнах си със старото си яке, което майка ми намери, тъй като според нея другото беше „много леко“. Наложи се и да изслушам лекция на тема колко крехко нещо е здравето и колко е важно да си го пазя. Според мен якето на Дитриш щеше напълно да ми свърши работа, докато изтичам до улицата и си хвана такси, но не спорих. Кашу, съобразявайки, че се прибираме вкъщи, радостно дърпаше каишката. Аз стоях в кръга светлина от улична лампа, вдигнал ръка. Нещо не ми вървеше — колите ме отминаваха, никой не искаше да заработи. Най-накрая, изсвирвайки със спирачки, спря раздрънкана жигула. Отворих вратата и се разкикотих.