— Да, извинявай. Но искам да те предупредя, че ми се е налагало…
— Досещам се.
— Да ти донеса ли?
— Нож ли? Благодаря, имам си.
— Тогава… тогава в дванайсет?
— Уговорихме се. Прекъснах връзката. Взех още една цигара, повъртях я в пръстите си. В гърлото ми дращеше, така че върнах цигарата в пакета. Ето колко просто е всичко. Всичко е много просто. И е близо, не се налага да ходя далеч. И къщата ми е пълна с оръжия. Впрочем трябва да взема подарения ми от Дитриш нож. На него би му било приятно, а и ножът е един такъв солиден…
Нагласих будилника на телефона за единайсет часа, загасих лампата и с телефон в ръка отидох в стаята. Кашу джафна сънено при появата ми, аз го избутах от възглавницата към краката ми, легнах и веднага заспах. Естествено, събудих се в единайсет и петнайсет, и то не от търпеливо пищящия телефон, а от лижещия лицето ми Кашу. В апартамента беше студено, радиаторите едва излъчваха топлина, а и бях оставил прозореца на кухнята отворен, за да се проветри от цигарения дим. Затворих прозореца, смених водата на кучето и му сипах от полезната за здравето гранулирана храна „Хилс“, от което Кашу изобщо не остана доволен. Родителите ми сигурно го бяха хранили с вредни и вкусни късчета от човешката трапеза…
Докато Кашу неохотно закусваше, си взех душ, отмивайки с удоволствие остатъците от съня. Японският ментов шампоан ме пробуди окончателно. Надникнах в кухнята, където беше станало по-топло, извадих от хладилника парче вкаменен от старост пушен салам, отрязах няколко резенчета и ги сдъвках, пийвайки си чай. Кафето вече не ми влизаше в гърлото. В дванайсет без двайсет написах кратка бележка до родителите ми. За всеки случай. Съобщавах им, че с мен всичко е наред, но съм принуден да замина спешно и няма да се върна скоро. После бързо разходих Кашу до самия вход, като заслужих много неодобрителен поглед от съседката Галина Романовна, която се връщаше от магазина. Какво да се прави, такава свиня съм…
Ядосаното виене на Кашу, който беше разчитал на пълноценна разходка, ме разстрои много повече. А когато го избутах в апартамента, той изведнъж млъкна и ме погледна толкова тъжно, че се върнах, приклекнах, разроших косматите му уши и му казах, че е най-доброто куче на света. И че непременно ще се върна при него. Ще се постарая. Използвах случая да взема и да скрия под якето си ножа, за който съвсем бях забравил. В дванайсет без три минути се промъкнах през добре познатата ми дупка в оградата на детската градина и отидох в дворчето. Дотам водеше една-единствена арка, някога затворена с решетка, която отдавна беше смъкната от местните пияници. Котя още го нямаше. Това беше добре. Щеше да ми е неудобно да закъснея. Трябваше само да мина пеша през двора, а той се телепортираше чак от Тибет… Обиколих бетонното дворче. Поседях на малката пейка. Погледах малките счупени люлки, ниското баскетболно табло. Кошът беше счупен, а на таблото с боя беше нарисувана страховита муцуна и надпис: „Борис е прач“. Докоснах буквата „а“, погледнах пръста си и изхъмках. Местенцето беше неуютно за детски разходки. Виж, за запивки беше удобно, по ъглите лежаха разбити бутилки, смачкани пластмасови чаши и цели залежи изпушени до филтъра цигари. Аз също си запалих. Първата сутрешна цигара даже ми се стори вкусна. Чу се слабо потупване. Обърнах се и погледнах към застаналия насред дворчето Котя. Той изглеждаше много стилно. Някакъв старинен мундир. Бели изгладени панталони със златна връвчица по шевовете, нещо като френч, също украсен със златна връв, изпод полите му се подаваше ножница. Очилата, естествено, не си ги беше сложил.
— Ти си пуши — каза Котя, поглеждайки ме.
— Ще почакам. Кимнах, бързо допушвайки цигарата. Загасих я, изправих се, изтупах дънките си и се приближих към Котя. Спрях на три метра от него и казах:
— Ефектно изглеждаш.
— Първо искам да ти дам няколко съвета — каза Котя.
— Първо, постарай се предварително да се примириш, че твоите приятели и роднини ще умират. Нашият живот трае много по-дълго, дори и ако водиш близките си при функционали-лекари. Второ, веднъж на десет-двайсет години си устройвай малки ваканции. За половин или една година. Някъде, където има чужда война, романтична и старомодна. Вероз е идеален за целта… между другото, този мундир е от островния град държава Фалд, препоръчвам ти го. Трето, няма да можеш винаги да оставаш себе си. Измисляй си от време на време нова биография, нова съдба. И се старай да повярваш в нея. Така, че да ти се набие в главата. Сам да си повярваш. При мен се получаваше. Иначе ще ти пораснат криле и мечът ще се срасне с ръката ти, и изобщо ще изгубиш човешки облик… Четвърто, постарай се да овладееш най-различни видове оръжие. От морски кортик до… не знам къде какво са наизмислили. Накратко, до боен лазер. — За какво е всичко това? — попитах аз. — Затова. Самият Котя дори не помръдна — само едната му ръка се плъзна надолу и в нея сякаш от нищото се появи дълъг остър кинжал. Замах — и над главата ми със свистене премина сребриста мълния. Обърнах се. Дръжката на кинжала (или кортика) стърчеше от окото на нарисувания върху щита „Борис“.