Приятелю, нов ден дойде, и любовта го придружи. Слънчицето е на синьото небе, по-скоро отвори очи!
Гласът на птичката беше тънък, но не писклив. Приятно гласче, сякаш в далечината пееше девойка. Когато видя, че я гледам, птичката изчурулика и подскочи по-надалеч по клончето. Отново отпуснах глава на възглавницата. Птица-будилник? Или птица-будилник-метеорологична станция?
Събуди се, приятелю, ела, за слава на Твореца да попеем. Тропала, тралала, тропала, какво прекрасно слънце грее!
— Къш, проклетнице! — възкликнах аз. И като си спомних маниера на изразяване на Андрей от Орисултан, добавих:
— Млъкни, дъще на греха и мащехо на отдиха! Във всеки случай птичката разпозна тона. Изчурулика недоволно и отлетя. А на какво да се учудвам? Вълнистите папагали умеят ли да говорят? Умеят. Остава да се постигне само гласът им да стане по-приятен. И да се научат на няколко песни. Ако от небето капе, нека пеят: „Лек дъждец ръми — наслада за градинки и треви“. Ако е облачно, да пеят: „Мрачно е сега, така ще бъде през деня“. Ако се замисли човек, то един обикновен будилник с барометър и хидрометър е не по-малко удивителен. Станах и отидох в банята. Взех един душ — усещането на спускащ се по тялото водопад беше ужасно приятно. Трябваше и вкъщи да отвия душ-слушалката с всичките й дупки, обикновени и масажиращи, и да се поливам с маркуча…
Поднесоха ми закуската в стаята — донесе я млад готвач с много сериозен вид; стори ми се, че доста се безпокои дали ще ми харесат топлите питки, мекото прясно сирене, рохките яйца, капучиното и прясно изцедения сок. Сокът, за мое учудване, беше зеленчуков — различаваха се домат, цвекло и целина. Гъстата течност беше посипана със ситно нарязани зелени подправки. Изненадващо вкусно, макар че лично аз не бих сложил целината. Още повече ми хареса, че не закусвах сам. Марко не се появи, затова пък дойде вчерашната девойка-капрал, вече не с униформа, а с дълга бяла рокля. Впрочем йоркът бодро ситнеше подир нея.
— Искате ли да закусвате сам, Кириле? — осведоми се тя като добра позната.
— Или да ви правя компания?
— С удоволствие! — зарадвах се аз и не се сдържах да й направя комплимент:
— Много ви отива… светското облекло. Впрочем освен светското облекло девойката не беше пренебрегнала и известно количество козметика, устните й бяха начервени. А на шията й проблясваше необичайна, но красива огърлица — мънички златни пчели, вкопчили се една в друга.
— Благодаря.
— Тя реагира на комплимента с усмивка.
— Когато се обучавах, носехме строги рокли. Както е по устав. Е, и мундир по време на служба. А сега съм в почивка. Ох… колко съм невъзпитана. Казвам се Елиса. Придържах стола й, докато седне, и се усетих, че нервнича. Разбира се, много по-приятно е да закусваш в компания, но кой знае какви са правилата им на поведение на масата. Може би, ако не помогна на Елиса да си разбърка захарта в кафето или да си обели яйцето, ще нанеса смъртна обида на гостоприемните си домакини? Но дори и да сгреших някъде, девойката не го показа. Нещо повече, даде ми възможност да мълча и спокойно да закусвам, като през това време ме развличаше. Започна с напълно уместен спомен как са протичали закуските в манастира, където бе имала честта да се обучава за гвардеец. После разказът по естествен начин се прехвърли върху самия манастир и обучаването на тълпите весели млади девойки на изкуството на сраженията, майсторското владеене на пиката и „останалите специални средства“. А когато Елиса разказа виц за монахиня наставница, пика и твърде придирчив кардинал, дошъл да проверява занятията по боева подготовка, аз се задавих с кафето и се разсмях с глас. Когато се успокоих, казах:
— Не мислех, че при вас се използва изразът „фалически символ“. Струваше ми се, че обществото ви е по-пуританско.
— А какви са тези пуритани?
— Ами… имало е такива при нас. Много са държали на строгите правила, накратко казано.