Выбрать главу

2

Съществува една такава удивителна порода хора — вкоренените московчани. Не бива да се бъркат с коренните, те не се отличават по нищо от останалите руснаци, освен по лекия снобизъм на столични жители. За разлика от тях, вкорененият московчанин е същество, което не излиза извън пределите на Москва, а и не се и опитва. Има различни степени на вкорененост. При най-трагичните случаи човек се ражда в родилен дом „Грауерман“, погребват го на Ваганковското гробище, а той живее (понякога много дълго) някъде в пространството между тези две точки. Някога баща ми ми разказа за един особено трагичен случай. Негова колежка на петдесет и няколко години за пръв път в живота си излязла от Москва — в Питер, на научна конференция. Преди пътуването силно нервничела, но чак във влака се изяснило, че никога не е излизала от Москва. Дори в детството си, на пионерски лагери! Дори през лятото, на вила! Без особени причини — просто не била излизала — и това е! Във влака тя изобщо не спала, а се вглеждала в унилите пейзажи зад прозореца. В Питер се възхищавалата Нева и Невски проспект, Исакиевската катедрали и Адмиралтейството, парадните порти и заоблените бордюри. Внезапно пред нея се открил цял един свят! Аз, макар и израснал в Москва, не съм си задавал въпроса „има ли живот отвъд московското Околовръстно“, бил съм пет пъти в Питер, ходил съм и в Рязан, и в Екатеринбург, и даже в Красноярск. Е, и в Турция и Испания, днешните алтернативи на Крим. Но град Орел беше за мен пълна тера инкогнита. Е, и „град на първия салют“, заедно със съседния Белгород. Навремето там е имало някаква крепост… или сражение?*

[* Орел и Белгород са първите градове, освободени от битката при Курск на 5 август 1943 г. В чест на това в Москва бил даден салют от армията — първият за Втората световна война. — Бел.прев.]

И май това беше всичко. Не знаех дори как се наричат местните жители. Орелци? Орловчани? Орловци? Орелци, орелки и орелчета? Получих отговора от дежурещия на пиацата за таксита при гарата, на когото съобщих, че съм изпуснал влака и трябва да пристигна колкото се може по-бързо в Харков.

— Малко неща могат да ме учудят — каза философски таксиджията, поглеждайки в опушеното стъкло на старата волга. — Ти плащаш, аз те карам. Ако ще и да е в Москва. В Москва? Изведнъж безумно ми се прииска да се върна обратно. Вкъщи, в Москва. В шумния мегаполис, където е по-лесно да се изгубиш, отколкото в пустинята. А дали ще започнат да ме търсят там? Може би преследването е свързано точно с това, че не се примирих, не започнах да водя стария си живот, а се впуснах в издирвания? Някак веднага повярвах в това. Сега ще се върна в Москва и кошмарът ще се разсее. Ще се върна да работя в „Бит и байт“, ще ме смъмрят за самоотлъчката, ще се помиря с Анка… Ще забравя Настя.

 — Не — казах аз. — За Харков съм. — Колко? Разбирах какво има предвид, но неочаквано за самия себе си отговорих:

— Откъде ще минем? Веднага към Курск или през Знаменка? Каква е тази Знаменка? Не знаех дори, че пътят минава през Курск! Шофьорът ме погледна още веднъж. Доста по-внимателно. Явно това, което виждаше, не се връзваше с нещата, които говорех — сякаш върху детско филмче по телевизията са наложили звукова пътека от филм за възрастни. — Че защо през Знаменка? — попита таксиджията. — По-кратко е — предположих аз. Не, не предположих. Знаех! — По-кратко, но за повече време. Ще се забавим на Кроми… Ти какво, да не си орловчанин?

— Може и така да се каже — усмихнах се аз. — Е, за колко ще ме закараш? Шофьорът въздъхна. Изплю се през отворения прозорец и рече неохотно:

— Е… Няма да намеря някой за обратно… За седем? По неизкореним московски навик реших, че става въпрос за стотачки в долари.

— Шефе, това е свинщина, така да изнудваш… — Добре, шест хиляди, понеже си земляк — поклати глава таксиджията. — За по-малко няма да се навия!

— Да тръгваме. — Погледнах към гарата, заобиколих колата и седнах на предната седалка. Осъзнах, че в провинцията смятат за големи суми не стотици долари, а хиляди рубли.

— Първо ми плати — предупреди ме шофьорът, без да бърза да пали колата. — Ще минем през вкъщи, ще оставя парите на жена ми. — Разумно — съгласих се аз и извадих принадлежалия някога на Котя портфейл. Изброих шест хиляди. Таксиджията ги сгъна грижливо, прибра ги в джоба си и запали колата.

— А защо не отидеш с влака? — попита той. — Изпуснах го. — Да бе — усмихна се шофьорът. — Изпуснал си го… Ето го къде стърчи последният вагон зад дърветата… Мога да те откарам до Курск по-бързо от влака. Искаш ли? Там ще си седнеш в спалното купе…