— До Харков — настойчиво повторих аз.
— Моето е лесна работа, да въртя кормилото — сви рамене таксиджията.
— Но имай предвид, че ако документите ти не са наред или току-виж на границата намерят в теб наркотици или оръжие… това са си твои проблеми.
— Нямам никакво оръжие — отговорих аз.
— И никога не съм се занимавал с наркотици. С такива мисли, а вземаш пътници? Шофьорът кимна. — Вземам. Трябва да се живее… И свали прозореца, тук се вмириса на бира… Ще ни спрат катаджиите — иди доказвай, че не съм пил аз… Не запомних пътя до Курск — спах. Едва таксиджията потегли от дома си, където връчи парите на сънената си жена, и се изключих. Сънувах разни безсмислици, от онези, които дори не запомняш, но след събуждането оставят тягостно усещане. Събудих се чак на излизане от Курск. Шофьорът беше спрял да зареди волгата и беше отишъл до магазинчето да купи две чаши студено кафе. Спирането ме събуди по-успешно от всякакви дупки по пътя Орел — Курск. Размърдах се и изгледах с присвити очи върналия се таксиджия. Бензинът бълбукаше и пълнеше резервоара. Опакованата в тенекия кофеинова течност — не можех да си извъртя езика да я нарека „кафе“ — също бълбукаше, докато течеше по хранопровода му и пълнеше стомаха му. Вкусът на такива напитки ме кара да мисля за тях изключително в оскъдни медицински термини. — Искаш ли? — попита шофьорът. Изглежда се беше убедил, че нямам намерение да го нападам с цел да му взема колата, и беше поомекнал.
— Тук има ли тоалетна?
— Там, в магазинчето. — Тогава ще отида да се разтъпча… Когато се върнах, взех предложеното ми кафе, отворих го и отпих. Зареждането с бензин свърши и се върнахме на пътя. Започваше да се съмва. Запалих цигара и свалих стъклото до долу. Въздухът беше прохладен и свеж — тук зимата още не беше настъпила, бях се върнал в късната есен.
— Странен си ти — промърмори изведнъж таксиджията.
— Като че ли хем си наш… хем не си. Не си бандит, а пръскаш пари, без да ги броиш. Ето, заспа… А ако те бях фраснал по главата — и в канавката?
— Нали виждам, че няма да ме фраснеш — казах аз. — Виждал той… — изсумтя шофьорът. Колата се носеше по нощното шосе. Подрънкваше — ремонтираният през пролетта път до зимата вече беше успял да се разбие. Откъде знам кога са оправяли пътя? Откъде знам разстоянията между градовете? В края на краищата откъде знам, че жената на таксиджията се казва Океана, че е по-млада от него с десет години и прекарва остатъка от тази нощ в леглото на съседа — с мълчаливата благосклонност на майка си, която живее с тях… А името на шофьора не го знам. Някакви остатъчни способности на функционал? Появяващи се случайно образи?
— Странен си ти — повтори шофьорът.
— Знам.
— Кое е по-важно за теб, момче, да се добереш по-бързо до Харков или да не се чувстваш като глупак?
— Ама че въпрос… — изхъмках.
— Естествено, и едното, и другото би било добре. Но по-важното е да се добера.
— Тогава ще те оставя на автогарата в Белгород. И даже ще те откарам до местен таксиджия. При тях на границата всичко е уредено, ще те прекара по-бързо. Докато ние с теб ще има да висим три часа. Това удоволствие ще ти струва петстотин рубли.
— Аха — кимнах аз. — Разбрах. И за колко щеше да ме откараш до Белгород, ако веднага се бяхме разбрали така? — За три хилядарки — като нищо! — с нескрито удоволствие произнесе шофьорът.
— Ясно. Е, ще ми бъде за урок. Помълчахме известно време, после таксиджията каза:
— Може петте стотачки в Белгород да ти ги платя аз. — Защо? — попитах.
— Нали не те карам…
— Аз съм таксиджия, а не дивак.
— Шофьорът извади една цигара от пакета „Кемъл“.
— Това ми е работата и искам да съм честен в нея. Е… — той ме погледна накриво — да се попазариш, да измъкнеш повече пари — това си е в реда на нещата. Някой хохол* така щях да го натоваря… Но след като не ругаеш и не си искаш парите обратно, и аз постъпвам по съвест. Мисля си, че ако у нас всички хора започнат да работят увлечено, с уважение към професията си, всичко ще се оправи.
[* Хохол (жарг.) — пренебрежително наименование за украинец. — Бел.прев.]
Прииска ми се да се разсмея. Но премълчах, даже кимнах, съгласявайки се с този достоен за истински функционал лозунг. Странно нещо са тези кратки запознанства. Обикновено се случват по пътя, но понякога ни очакват и в родния ни град. Срещаме се с някого, разговаряме, ядем и пием, понякога се караме, понякога правим секс — и се разделяме завинаги. Но и случайният другар по бутилка, с когото отначало сте се сприятелили, а после сте си наговорили гадости, и скучаещата млада спътница, с която сте споделили кушетката под потропването на колелата, и в по-прозаичния вариант — каращият те няколко часа таксиджия, са отломки от нереализирала се съдба. С другаря по бутилка така сте се скарали, че той те е заклал. Или ти него. Спътницата ти те е заразила със СПИН. Или пък ти е станала вярна и любяща съпруга. Таксиджията така се е увлякъл в разговора, че се е ударил в стълб. Или е затънал в задръстване, не си успял да стигнеш до някъде, получил си мъмрене от началството, наложило се е да си смениш работата, да отпътуваш за чужбина, там да срещнеш друга жена, да разбиеш чуждо семейство и да изоставиш своето…