Всяка среща е малка шпионка, гледаща към свят, в който ти би могъл да живееш. И ловкият чиновник Саша, и провинциалният таксиджия, чиято жена му слага рога нощем, са неслучила се съдба. Те са ми интересни. Особено след като узнах колко лесно се изтриват от живота нашите съдби. Зиморничаво мушнал ръце в джобовете (все пак и тук, на юг, беше студено), крачех из утринния, току-що пробудил се град. Колко жалко, че не попитах Василиса за адреса й…
Макар че откъде можех да знам, че ще ми потрябва? В някаква закусвалня с лек намек за украински колорит си поръчах порция вареники*, половин чиния борш, кафе, и след кратко колебание — чашка коняк, за да се сгрея. Колкото и да е странно, варениките се оказаха ръчно изработени и вкусни, боршът вървеше с апетитно ухаеща на чесън кифличка, кафето беше прилично еспресо, а конякът (или да си го кажем честно — украинското бренди) не предизвикваше гадене. При това в кафенето започнаха да влизат млади девойки с някаква повишена в сравнение с Москва привлекателност. Винаги съм смятал, че в Москва живеят много привлекателни девойки, но Харков явно беше извън всякаква конкуренция. На петата или шестата девойка, предизвикваща желание да се запозная с нея, счетох за необходимо да допия кафето и да изляза под ситния противен дъждец.
[* Вареники — украинско национално ястие, тестени топки с плънка от извара, месо, плодове и зеленчуци. — Бел.прев.]
Впрочем улицата не ми донесе облекчение. Наблизо явно имаше някакъв голям институт или университет (Дали не е Харковският университет? Не знам, интуицията не ми подсказва нищо.), накъдето и отиваха студенти за първата си лекция. След минута се улових, че откровено се заглеждам в крачещата по паралелен курс студентка, а тя ми се усмихна напълно доброжелателно в отговор и рязко сви в пресечката, промърморвайки: „Трябва да се ожениш, господине…“. За съжаление не бях дошъл за невяста. Нито пък за вареники.
Приседнах на пейката в двора на стара триетажна къща — оронена мазилка, подпрени с парчета от релси малки балкончета с извити нащърбени колонки, бели стъклопакети в стари сиви рамки. В сградата имаше нещо неуловимо московско — от старата, следвоенна Москва. Навярно наистина беше построена от московски строители? През войната Харков е бил разрушен почти до основи, няколко пъти е бил завладяван ту от едната, ту от другата страна. Така че е бил построен отново, от цялата страна, и се е получил на места подобен на Москва, на места — на други градове…
Как да намеря жената на име Василиса? Когато самият аз бях митничар, имах чувство за посока, което ми помагаше да се върна към скрития в старата водонапорна кула кръстопът между световете. Но дори тогава не чувствах чуждите портали. А и разпознавах функционалите едва при среща лице в лице. Идеята ми да дойда в Харков, да намеря Василиса и да я помоля за помощ, си беше доста съмнителна от самото начало. Да, ние някак от първия момент си станахме симпатични един на друг. И изпитвахме неприязън към неведомите кукловоди, които ни бяха направили функционали. Василиса, както разбрах, по принцип беше доброволен отшелник и не контактуваше особено често с колегите си. Но защо реших, че ще тръгне да ми помага, рискувайки всичко? Само защото я познавах по-добре от останалите митничари? А и това не беше сигурно. С немския митничар си общувахме не по-малко дружелюбно… едва не се побратимихме…
Докато в главата ми минаваха тези невесели размисли, аз пушех, подгизвах и изпадах в депресия. Какво правя тук? Не е ли по-добре ясно да покажа на функционалите, че изобщо нямам намерение да воювам с тях… че могат да ме оставят на мира… Току-виж се получи? А аз ще се върна вкъщи. В „Бит и байт“ ще ме нахокат за самоотлъчката, но сигурно ще ме вземат обратно. Че дори и да не ме вземат! Какво, да не смятам до старини да пробутвам на пъпчиви тийнейджъри „яки видеокарти“ и да доказвам на престарели счетоводители, че „този компютър е много мощен, с мишка, монитор и интернет“! Ще постъпя в университета. Във Физико-математическия факултет. За да… изобретя машина за преминаване между световете. Ще се намъкна на Земя-1… не, по-добре на Земя-0, която, както предполагам, стои зад всичко това. И ще им дам да разберат! С два меча на гърба и автомат на гърдите! Поръсен със светена вода и изучил тибетската бойна магия! Всичко — в духа на фантастиката на Мелников…