По този повод може да се тъжи, а можеш честно да се запиташ: нима сто процента от хората трябва да обичат балет? Да слушат класическа музика? Да се интересуват от живопис или скулптура? В края на краищата — да ходят на футболни мачове или риболов? Според мен е по-добре да се признае, че четенето не е удоволствие за всеки. И дори не удоволствие, а работа.
Съдейки по библиотеката на Айрак, тук се отнасяха точно така към четенето. Зданието успяваше да съвмести някаква помпозност — четири етажа, колонада при входа, бронзова скулптура във вид на огромна отворена книга и залепили се за страниците деца — с мрачния прагматизъм на завод — стени от скучен сив камък, плътно затворени широки прозорци, двукрилна врата, също неукрасена с нищо.
Огледах с любопитство скулптурата. Върху бронзовите листа беше издялана азбуката, книгата представляваше буквар. Трите деца, две момченца и момиченце, изваяни от бронз в естествена големина, така се бяха притиснали към книгата, сякаш страдаха от късогледство и се учеха да четат между редовете. Момичето беше подпряло брадичката си с ръка, а момчетата се бяха превили, вглеждайки се в редовете. Докоснах полираното рамо на единия от младите читатели и с тъга си спомних за московското метро. Излъсканите до блясък статуи на „Площад на революцията“, особено бронзовото куче, което ходех да погаля по муцуната преди изпит — сигурна поличба, че ще се справя на сесията… Впрочем тогава не ми провървя. Интересно дали с тези статуи също е свързано някакво поверие? Например погалваш — научаваш се да четеш…
При влизането в библиотеката бях приятно изненадан от табелката на стената: „За умеещи да четат — вход свободен“. Не ми беше много ясно защо му е на някой неграмотен да ходи в библиотеката, но за всеки случай кимнах на седналия до входа възрастен портиер, посочих табелката и продължих нататък. Библиотеката всъщност се оказа не толкова голяма. Първият етаж беше отдаден на някакви административни помещения, отнякъде се носеше накъсан шум, навеждащ на мисълта за работеща печатарска машина. Разбира се, никога не бях чувал шума на такава, но в него имаше нещо повтарящо се, сякаш страница подир страница излиташе от тежък механизъм. Какво пък, беше напълно възможно. Сами печатаме, сами пазим… сами и четем, ако се съдеше по пустите коридори. Качих се на втория етаж. Аха, читалнята. Масички, столове, лампи на масичките — електрически, между другото. Имаше петима души, четящи книги, един си конспектираше нещо. Сякаш ме лъхна ароматът на студентските ми години. Като се стараех да не шумя, се изкачих по-нагоре. Ето тук започваше същинската библиотека — целият етаж беше зает от високи шкафове с книги, двете маси до стълбището бяха празни, на третата седеше крехка девойка. Типичната библиотекарка — такива седят и в Новгород, и в Чита, Шанхай и Банкок, Хамбург и Детройт. На нея и външността й беше някаква смесена, явно участваше и азиатска, и европейска кръв. Такива девойки остават млади до четирийсет години, а после някак веднага се превръщат в библиотечни бабки…
— Добро утро — каза тихо девойката.
— За пръв път ли идвате?
— Да — признах си аз.
— На какви езици четете?
— На всякакви — отвърнах след кратко колебание, решавайки, че няма да излъжа много.
— Наистина ли? — усмихна се девойката.
— Колко хубаво. Дали ще ми помогнете да прочета тази книга? Ако се съди по крехките пожълтели страници, книгата беше на триста години. А може би и на петстотин. Осъзнах, че напразно съм се похвалил. Способностите на функционал биха ме отървали, но сега не ги усещах. А при прехвърлянето едва ли бях научил мъртвите езици на този свят… Смутено усмихнат, минах зад масата, наведох се над рамото на девойката и усетих слабия цветен аромат от косите й. Вторачих се в страницата. И попитах пресипнало:
— А кое точно не ви е ясно?
— Ами ето. — Девойката ме погледна с любопитство.
— Това. — „Няма да е излишно да се добави щипка карамфил“ — прочетох аз.
— Знаете този език? — възхити се девойката.
— Наистина ли го знаете? Оставаше и да не знам руски!
— Ами чувал съм го… — признах аз.
— Колко чудно! — каза тихо девойката.