— Доверявам се на преценката ти.
— Отлично! — повтори Дийкън, отдалечавайки се енергично.
— Чакай! Ти никога ли не спиш? — спря го Миранда.
— Не и ако мога да го избегна. Отвратителна загуба на време.
Миранда уморено се дотътри до предоставената й колиба, следвана от дракончето. Отвори вратата и се приготви да си легне. Когато се мушна между завивките, Мин се настани до нея по обичайния начин, но не задрема. Бе спала през по-голямата част от нощта, докато Миранда бе тренирала. Няколко минути дракончето се въртя неспокойно. Накрая задуши дълбоко, скочи от леглото и отвори един от прозорците с муцуна.
— Какво има, мъничката ми? — запита Миранда.
Мин отново подуши дълбоко и погледна с копнеж в далечината. На Миранда не отне много време да се досети какво искаше създанието.
— Искаш да прекараш известно време с него? — каза девойката.
Мин потвърди тази догадка по енергичен начин. Дракончето се бе привързало към Лео по време на съвместното им пътуване. Нормално беше да й е мъчно за компанията му.
— Не може да му се има доверие. Той ме излъга и извърши ужасни неща! — предупреди я Миранда.
Дракончето не обърна внимание на думите й.
— Върви! — каза момичето.
Още изричаше последната сричка, когато Мин вече изчезваше през прозореца. Миранда се надигна от леглото и затвори. Когато се върна в кревата, бързо потъна в спокоен сън. При нормални обстоятелства щеше да се разочарова, че не сънува нищо, но предвид кошмарите, започнали да й се присънват напоследък, това си беше само плюс.
Миранда бавно отвори очи сред гаснещите лъчи на слънцето, влизащи през отворения прозорец. Мин бе успяла да влезе или й бе помогнато. Във всеки случай се бе настанила върху Миранда по някое време през деня.
Момичето стана и се облече. Новите дрехи бяха приветствана промяна, макар нахлузването на износените ботуши да представляваше познато усещане. Замисли се дали да не помоли за нещо по-подходящо, но тъй като вече за нея бе сторено толкова много, реши да не го прави.
Докато пристъпваше навън сред хладния въздух на здрачаването, Мин скочи на пода и я последва. Миранда затвори вратата и реши да закуси веднага щом си припомнеше къде сервираха храна. Вървейки в преценената като правилна посока, девойката зърна Дийкън, който се приближи към нея. Лицето на младежа носеше издайническите белези на безсънна нощ, но самият той не изглеждаше никак изтощен. Напротив, бе точно толкова развълнуван, колкото и миналата нощ, ако не и повече.
— Добър вечер, добър вечер! Надявам се си спала добре.
— Така беше. А ти спа ли? — попита Миранда.
— Небеса, не! Прекалено много работа имам. Сънят може да почака. Насам. Имам нещо за теб! — рече той.
— Всъщност се канех да вечерям.
— Вечеря? О, разбира се. Добре ще е и аз да хапна, докато не съм забравил отново.
Двамата си взеха храна. Мин бе объркана от неспирния поток думи, леещ се от устата на Дийкън. Младият мъж едва сварваше да преглътне, толкова нетърпелив беше.
— Сравних казаното ми от теб със записите, които имаме за другите. Феномените. Почти е сигурно, че има семейно влияние. И двамата ти родители са били необичайно интелигентни. Твърде вероятно е, че ако бяха се занимавали с магия, са щели да станат забележителни чародеи. Но трябва да кажа, че докато преглеждах историята ти, открих няколко места, които ме объркаха. Казваш, че точно преди да стигнеш тук, си открила, че Лео не е това, за което си го мислела — рече Дийкън, възползвайки се от отговора й, за да сръбне няколко бързи лъжици.
— Да. Разпознах гласа на онзи, който ме залови и уби онези мъже пред църквата. Престъпление, в което бях обвинена аз.
— А непосредствено след това си го последвала във водата. Последвала си го в нещо, което трябва да е изглеждало сигурна смърт, въпреки факта, че всичко, което си знаела за Лео, се е оказало лъжа.
— Да — отговори Миранда.
— Добре. Или притежаваш невероятна интуиция, или преценката ти е отвратителна. Не го казвам като обида, разбира се. Очевидно е било правилното решение и заслужаваш адмирации.
— Предполагам се очаква да благодаря — каза девойката.
— Проверих за него. Поразпитах. Онези, които си го спомнят, а те бяха доста малко, бяха единодушни за две неща. Едното бе, че името му не е Лео. Никой не е напълно сигурен какво е, но със сигурност не е това, което ти е казал. Лео, оказа се, е бил ученик, обучаван приблизително по същото време. И, което надали е съвпадение, характерът му е поразяващо сходен с този на приятеля ти, преди да разкриеш лъжата му. Бил е човек, вече покойник.