— Защо ли не съм изненадана. Всичко друго е било лъжа, защо не и това? — рече тя. В ума й изникна мисъл. — Защо онези, които си го спомнят, са толкова малко?
— Това беше още едно от нещата, които ме объркаха. Приятелят ти е изкарал няколко години обучение и е напуснал преди седемдесет години, грубо сметнато.
— Седемдесет? Не, това е невъзможно. Не мога да кажа точно на колко е, но в никакъв случай не изглежда стар.
— За това не може да има съмнение. Едно от малкото неща, които сме записали за него.
— Но откъде си сигурен, че си намерил именно неговия запис?
— Носеше заглавие „Ненаименуван Лейн“ и описанието съвпадаше. Също така, двамата магьосници и тримата воини, които си го спомниха, до един посочиха това като приблизителното време. Също така е и единственият малтроп, когото сме обучавали.
Миранда невярващо поклати глава.
— Невероятно. С всеки изминал момент осъзнавам колко малко съм знаела. А сега съм затворена в същото село като него, без дори да мога да го зърна, камо ли да го накарам да говори — каза девойката.
— Изглежда това има голямо значение за теб.
— Доверих му се. Просто искам да зная що за личност предаде доверието ми. Искам да зная дали има нещо у него, което да е толкова добро и чисто колкото личността, за която се представяше.
— Няма да те лъжа. Като се имат предвид уменията и позицията му, пожелае ли да не те вижда, може да го стори — отбеляза тъжно Дийкън.
— Осъзнах това.
— Вече отговаря само пред Старейшината.
Миранда довърши порцията си. Дийкън, който вече трескаво бе омел своята, я изчакваше нетърпеливо. В мига, в който девойката приключи, той я поведе към скупчените къщи в другата част на селото — както винаги, следвана от Мин. Пред колибите бяха струпани купчини дърва, нарязани в най-различна големина. Димът от комина на една постройка недвусмислено я определяше като ковачница, а другата колиба, онази в която влязоха, се отличаваше единствено със струпаните отпред дълги, по-изящни парчета дърво. Вътрешността й бе ярко осветена, прогонила понастоящем гъстия мрак. Светлината идваше от кристали, които не само бяха прикрепени в обичайните стенни лампи, но също така бяха подредени по лавици и в кутии.
Освен кристали, колибата бе приютила мъж и жена. Приличаха си, така че явно бяха или роднини, или съпрузи. И двамата носеха странен чифт лещи, прикрепени към главите им. Жената се намираше в края на помещението, дълбаейки украса в тояжка, а мъжът бе по-напред и прорязваше по-голямо парче дърво, за да го оформи като жезъл. И двамата бяха ниски и набити, несъмнено джуджета. Мъжът имаше тъмна коса и добре оформена брада. Жената бе малко по-ниска и изглеждаше по-млада.
— Това е Миранда. Миранда, този господин е Кода, а дамата се казва Гама. Те са нашите жезлообработчици.
Кода остави длетото си, за да стисне ръката й, изричайки нещо, прозвучало като жизнерадостен поздрав на странния език, който наричаше роден. Гама вдигна очи и й се усмихна, преди да се върне към сръткавата си работа.
— Нуждаем се от тренировъчен жезъл и кристал за тази млада дама.
Мин гледаше любопитно как дребосъкът избира различни жезли от стойките край стените и ги подава един по един на Миранда. Дийкън превеждаше въпросите на занаятчията, които се отнасяха до това как се усещат в ръката различните тояги, дали харесвал тежестта, каква дебелина предпочита. Девойката не бе сигурна как да отговори, докато Дийкън не й обясни, че трябва да направи избора си по сходен начин, както ако си подбира пътна тояга за предстоящо пътуване.
След като подходящият жезъл бе избран, Кода премери височината на Миранда и дължината на ръката й с помощта на въже с възли, изричайки на висок глас мерките към колегата си, която ги повтаряше, без да вдига очи. Когато Мин прецени, че Кода се е приближил прекалено и пристъпи напред, за да го накара да отстъпи, джуджето намери това за изключително забавно. Със смях разказа случилото се на партньорката си, която също се засмя.
— Какво е толкова смешно? — прошепна Миранда.
— Имал куче, което правело същото! — отвърна Дийкън.
Миранда не успя да открие смешното в това.
Все още смеейки се, Кода отнесе избраната тояжка до сандъче със скъпоценни камъни и избра един, внимателно поставяйки го в жезъла. Сетне го подаде на Миранда и чрез посредничеството на Дийкън я уведоми, че въз основа на взетите мерки и предпочитанията, щял да й бъде изработен специален жезъл в близките няколко седмици.