Миранда погледна новото си оръжие. Цветът му бе тъмнокафяв, с леко червеникав оттенък, покрит по цялото си протежение с руни, наподобяващи онези, изграждащи заклинанията на Уолоф. Кристалът бе предимно чист, макар на места да имаше леки млечисти нишки. Бе малко по-дребен от юмрука й. Но значително по-голям от онзи в дадения й от Уолоф медальон. Тояжката стигаше почти до рамото на Миранда.
— Отличен избор. Сега, ако си готова, е време за втория ти ден при Соломон.
Тримата достигнаха тренировъчната площ, където драконът вече ги очакваше. Дийкън седна до ръба на каменния кръг, където протичаше обучението и приготви книгата си. Мин поздрави по драконски своя събрат по вид, преди да заеме вярното си място до Миранда. Поставила жезъла на земята пред себе си, Миранда зачака появата на пламъка. Бързо навлезе в транс.
С помощта на кристала й бе нужно само частица от времето, необходимо й вчера. Всичко изглеждаше много по-изострено. Сравнени с днешното преживяване, вчерашните усещания на същината на пламъка и на собствения й дух бяха като опипване в тъмното. Сега съзнаваше неща за странната енергия, които бе пропуснала вчерашната нощ. Сякаш притежаваше цвят и текстура, убягнали й снощи. И не само това. Не бяха сами. Всеки инч от заобикалящата я среда имаше сила. Въздухът, земята, особено останалите хора. Отделяйки поглед от пламъка, тя се удиви от галактиката различни аури, обгръщащи селските обитатели. Когато Соломон я подкани, тя се опита да промени собствената си сила, откривайки реакциите й в известна степен по-интензивни.
— Не се опитвай да манипулираш цялата си същина. Отдели част от нея! — напъти гласът му.
Миранда бавно отдели малка част от силата, която усещаше у себе си.
— Сега почувствай силата, от която огънят се храни. Нахрани го.
Благодарение на новата, по-ясна визия върху енергията, девойката можа да усети енергията, всмуквана от пламъка. Макар манипулирането на собствената енергия още да бе нещо ново и непредсказуемо, тя не спря да опитва, докато виещото се енергийно кълбо не промени същината си, доближавайки характеристики до онова, за което пламъкът копнееше.
— Отлично, сега я поднеси на огъня.
Съвсем лека мисъл бе достатъчна да насочи мистичната есенция на пламъка. Едва не бе изтръгната от концентрацията си. Пламъкът подскочи, увеличавайки многократно големината и горещината си. В същото време Миранда усети странно извличане от собствената си същина. Усещането бе уникално, да губи сила, за чието съществуване не бе подозирала допреди ден. Извличането се променяше със свиването на пламъците. По времето, когато тежестта се стабилизира, огънят се бе свел до проблясващ във въздуха въглен.
— Сега пламъкът е твой. Не го изпускай! — нареди Соломон.
Миранда се напрегна, за да предостави още. Почти незабележимо, пламъкът започна да се завръща. Постепенно достигна големината, с която драконът го бе призовал. Поддържането на размера му бе непоносимо, като носенето на огромна тежест. Не само съзнанието и духът, но и тялото й изглежда се изморяваше. Капчици пот избликнаха по слепоочията й, ръцете й започнаха да треперят.
Извличането бързо стана непоносимо. Сякаш бяха изминали дни, седмици, цял един живот откакто бе започнала. Когато не можеше да предоставя повече, Миранда се отпусна. Огънят, висящ във въздуха пред нея, просъска и изчезна. Излизайки от транса, девойката видя, че все още е нощ. Урокът й се бе сторил много по-продължителен от снощния, но всъщност бе отнел само половината време.
— Достатъчно засега. Почини си, ако трябва, упражнявай се, ако можеш, но утре да си изцяло отпочинала! — каза Соломон, преди да се оттегли.
Миранда, въпреки увеличените усилия, се чувстваше далеч по-добре в сравнение с миналата нощ. Жезълът определено променяше нещата, поне в умората, предизвикана от магиите. Светът пак изглеждаше като завоален в мъгла, а мисленето бе трудно, но девойката бе в състояние да се изправи на крака и да върви с помощта на тояжката. Дийкън се приближи, но тъй като сега от помощта му нужда нямаше, Мин го принуди да спазва дистанция.
— Забележителна издръжливост едва при втория урок! — каза той.
Миранда му благодари, тръсвайки глава, за да прогони паяжините от ума си. Младежът продължи да говори, но тя се затрудняваше да следи думите му и същевременно да върви. Всъщност бе направила около петдесет крачки, когато осъзна, че Дийкън няколкократно я бе запитал накъде се е отправила и че тя самата не знаеше.