— Дължиш ми истината, Лео — или каквото е името ти.
— И кое те кара да мислиш, че ти дължа каквото и да било? — изфуча лисугерът.
— Доверих ти се, а ти предаде доверието ми.
— Не можеш да ме виниш за това. Ако се доверяваш толкова лесно, подобни неща са напълно в реда на нещата.
— Лъгал си ме от самото начало.
— И какво значение има?
— Спасих ти живота! — каза тя.
— А аз спасих твоя. Щеше да си мъртва, ако не те бях довел тук. Елитните не се отказват. Отидеш ли някъде, където могат да те последват, то ще те последват. Щяха да те заловят, да те отведат при командирите си, където щеше да послужиш за пример какво се случва на такива като теб — отвърна малтропът. — Ти спаси живота ми веднъж, но с довеждането ти тук те спасих хиляди пъти.
— Тогава защо? Защо ме спаси, след като при първата ни среща си искал да ме заловиш? И защо ме пусна тогава? — попита Миранда.
Той се извърна:
— Не си сторила нищо, за да заслужиш търсеното, нито имаш какво да предложиш в замяна. На твое място щях да свиквам с незнанието.
— Не ми причинявай това, Лео! — изрече девойката, почти в молба. — Животът ми е толкова празен. Толкова несигурен. Знаеш всичко за мен. Съдбата на родния ми град. Съдбата на семейството ми.
— Дири симпатия другаде — безстрастно отбеляза малтропът.
— Не търся симпатията ти. Просто искам отговори.
— Какво искаш да знаеш? Наистина ли мислиш, че истината ще те направи по-щастлива? Уверявам те, никога не става така.
— Не ме е грижа. Трябва да зная какъв си в действителност. Трябва да зная какво искаше от мен, защо ме залови, защо ме пусна, защо те преследваха Елитните. Как се казваш. Не мога да понеса тайните. Ако трябва да си заслужа правото да зная, тогава ще го сторя. Ще сторя всичко. Само кажи какво. Искам толкова малко.
— Дали? — рече той.
Създанието мълчаливо я огледа. Скоро Миранда видя, че лисугерът взе решение. Протегна ръка зад гърба си и извади кинжал. Девойката бе леко разтревожена, но не помръдна. Той го подхвърли във въздуха и умело го улови за острието, подавайки й дръжката.
— Вземи го! — каза той.
— Защо?
— Вземи оръжието! — нареди малтропът.
Тя го стори.
— Сега го използвай.
— Как? — запита Миранда.
Другият нави ръкава си и стисна юмрук.
— Не! — каза тя, отпускайки ръка.
— Порежи ме.
— В никакъв случай.
— Каза, че ще сториш всичко. Пролей капчица кръв и ще ти разкажа всичко.
Миранда застина. Точно това искаше. Приближи се, стискайки здраво кинжала. Проста работа. Само леко рязване. И драскотината не трябваше да е голяма. Само колкото да потече кръв. Прехвърляше тези думи из ума си отново и отново, докато се опитваше да събере сила. Допря острието до ръката му и си пое дълбоко дъх. Съвсем лек натиск. Слабо движение. Ръката й трепереше. Накрая разтвори пръсти и остави оръжието да тупне на земята.
— Ето, виждаш ли? Не е в природата ти да нараняваш. Както не е в моята да се разкривам. Ако наистина очакваш да изменя на себе си и да ти кажа желаното от теб, то очаквам и ти да сториш същото. Така би било почтено.
— Ти си зъл! — каза тя.
— Справедлив съм. И за да го докажа, ще ти дам втори шанс. Ела на тренировка утре. Ще съм твой опонент. За всеки удар, който успееш да ми нанесеш, ще отговарям на един твой въпрос.
— Не искам да те нараня.
— Съмнявам се, че би могла, дори и да искаше. Но ако не искаш да бъдеш обучавана от мен, накарай питомния си магьосник да каже на Старейшината, че се отказваш от правото си.
Миранда отвратено се извърна и се отдалечи. След около дузина крачки липсата на съпровождащо потракване привлече вниманието й. Обръщайки се назад да погледне за Мин, едва различи приклекналия малтроп, галещ дракончето по главата. Миг по-късно той изчезна и Мин дотича до нея. Миранда се приведе, за да я погали на свой ред.
— Ще ми се да можех да гледам на него като теб — прошепна тя.
Слънцето започваше да се издига, което в новата й рутина означаваше, че скоро щеше да е време за лягане. След една бърза проверка до колибата на Дийкън, показала, че той действително спеше, Миранда се оказа без водач. Разходи се наоколо, за да прочисти ума си, преди да си легне. Тук-таме някой любопитен селянин се спираше да поговори с нея, понякога разговаряйки на нейния език, а друг път лишен от търпението да го стори.