— О, оставете това. Имам новите ви заповеди. Бих казала, че няма да ви е скучно. Епидим ще ви отстъпи този форт, за да можете да ги изпълните. Смятам, че ще получите неколцина от колите и които си изберете от наборниците, за да попълните празнините в своите Елитни — прекъсна я тя. Подаде на Телоран дебел куп хартия.
— Елитните биват набирани от ветерани, не… — поде Тригора.
— Да… Какъвто и да е източникът, изберете си. Аз потеглям — отговори Техт, вдигайки жезъл.
Преди Тригора да възрази, Техт изрече редица тайнствени думи. Разпознавайки ги, генерал Тригора бързо излезе през вратата и я затвори. Миг по-късно се разнесе гръмовен трясък. Когато Телоран отвори отново вратата, Техт я нямаше, а скромната мебелировка на помещението бе разхвърляна из ъглите.
Тригора бе наблюдавала тази магия само веднъж, за щастие от безопасно разстояние. Не бе сигурна какво бе видяла тогава, но две неща бяха станали ясни. Магията позволяваше на заклинателя да прекосява големи разстояния и оставяше изходната точка в ужасно състояние. Също, оттогава си бе наложила да се оттегля при звука на тези думи. Това бе техника, която Багу и останалите използваха само при изключителни обстоятелства, но Техт прибягваше до нея при всяка възможност.
Подобна импулсивност със сигурност щеше да я отведе рано в гроба.
Тригора изправи стол до масата и погледна заповедите си. Бяха познати. Нямаше как да бъде иначе, тя ги бе писала. Това бе списъкът с граждани, вероятно попаднали в досег с меча. Единствената допълнителна информация се съдържаше на лист, прибавен в края на доклада. Само няколко прости думи:
В добавка с настоящите задачи, списъкът да се прегледа отново и всички идентифицирани индивиди да бъдат прибрани за разпит, задържаните преди това да се освободят.
„Всички идентифицирани индивиди.“ Бяха десетки, може би стотици, а откакто бе предала рапорта, Подронието се бе замесило. Отново погледна списъка. Магазинери. Гостилничари. Повечето от тях бяха просто случайни свидетели. Не че имаше значение. Подреди инструкциите с треперещи ръце. Заповедите са си заповеди…
Миранда се размърда неспокойно. Въпреки усилията й, предалият доверието й се бе намърдал в сънищата й. Имаше толкова много около него, което се взаимоизключваше. Бе убил войниците с жестока ефикасност, а показваше само нежност към дракончето. Знаеше точно как да манипулира девойката. Още преди тя да му разкаже за себе си, вече бе знаел с точност пред какъв тип личност би се разкрила.
Подобни мисли и образи, тормозещи я през деня, я откъснаха от съня далеч по-скоро, отколкото й се нравеше. Слънцето едва наближаваше хоризонта, но вече нямаше надежда да заспи отново. Подири с поглед Мин, която отново липсваше. Можеше да бъде само на едно място, но Миранда не можеше да понесе да се изправи пред него точно сега. Но можеше да говори с друг.
Момичето излезе от колибата си и се отправи към мястото за тренировки. Драконът все още спеше. Вътрешността на каменния му дом представляваше страна гледка. Малкият дракон лежеше върху купчина злато, достатъчно голяма, за да му предостави удобно ложе. На места стените бяха почернели от пламък. На пиедестал в далечния край бе поставен голям, чист кристал, изглеждащ сякаш е вдигнат директно от земята, недокоснат от бижутерско длето. В помещението се долавяше същата плътна земна миризма, привлякла вниманието й в пещерата, където бе открила Мин. Миранда го потупа. Окото на Соломон се отвори бавно и разпозна натрапника.
— Още не е време за обучението ти — промълви той, без да повдига глава.
— Не става въпрос за обучението ми, а за мен. Защо ме избра? — попита девойката.
— По-късно ще разполагаш с време за въпроси — рече Соломон, затваряйки отново очи.
— Не! Моля те, трябва да зная! — примоли се Миранда.
Драконът отвори очи и намести дългия си врат в по-удобна за разговор позиция.
— Интуиция. Отчасти моя, но главно на Мин — думите му бяха последвани от дълга, тиха прозявка, позволила на девойката подробно да огледа зъбите му.
— На Мин?
— Ти твърдеше, че си станала свидетелка на нещастните обстоятелства, съпътствали раждането й. След като говорих с нея, вярвам, че казваш истината. Фактът, че си жива днес, говори, че у теб има нещо специално.
— Защо? Помислих си, че тя просто е подирила единственото живо създание — каза Миранда.
— Така е, но един дракон, дори и новороден, е изцяло в състояние да разпознава представителите на вида си. Има случаи, в които родителят не може да присъства по време на излюпването. Тогава бива оставена наранена плячка, която да послужи за храна на малките. Когато Мин те е открила да спиш, точно за това е трябвало да те вземе. А тя е видяла в теб закрилница. Защитница, както и нещо, което трябва да бъде защитено. Ние, драконите, съзираме много повече от света, отколкото ни показват очите ни. Познаваме същината на нещата. Тя е видяла нещо у теб онзи ден, а аз също го виждам.