— Наемници? Дори не ни се полагат истински Елитни? Така да бъде! — каза тя, хвърляйки лампата в бараката.
Пламъците лакомо започнаха да поглъщат временната главна квартира, а Тус и Кая изтеглиха оръжия. Наемниците се приближиха. Битката бе забележителна, макар и кратка. Човек би очаквал сила от някой като Тус. Не и бързина. По тази причина едрият боец успя да забие оръжието си до дръжката в гръдта на все още намиращ се на седлото войник. Последващите удари срещнаха щита на по-подготвен ратник, накрая срязали егидата на две.
По времето, когато вихрената му атака бе приключила, Тус бе успял да счупи меча си, убивайки втори войник и коня му. Кая вдигна оръжието си, предизвикала идентична реакция у мъжа, който я нападаше. Миг по-късно болт прониза бронята му. Кая захвърли арбалета, който бе прикривала под наметалото си, и се подготви за бой с хладни оръжия, но войниците вече се бяха окопитили. Тус успя да ги разблъска, за да откърши парче от горящата барака, което да използва като оръжие, но Кая поклати глава.
Тя бе опитен боец, но и добър тактик, така че когато се озова от неправилната страна на три арбалета, водачката знаеше, че битката е приключила. Захвърли оръжието си, Тус стори същото. Затворът предоставяше шанс за бягство. Същото не важеше за смъртта.
Миранда се опита да се съсредоточи. Бавно усети чернотата да се оттегля. Усещанията се върнаха. Отвори очи. Бе нощ, Мин спеше на обичайната си позиция. Девойката успя да извърне очи настрани, където зърна Дийкън да седи на стол край леглото. Той също спеше. Очите й се издигнаха навреме, за да види тъмен силует да изчезва от прозореца. Лейн? Опита се да помръдне, разбуждайки Мин. Дракончето зърна раздалечените й клепачи и скочи на крака, все още отгоре й. Погледна към спящия Дийкън и рязко го перна с опашката си, разбуждайки го.
— Какво, какво? — рече той, преди да се опомни достатъчно, за да осъзнае, че Миранда се е събудила. — Слава на небесата.
— Какво има? — попита момичето.
— Остана в безсъзнание два дни. Страхувах се, че може да се сдобием с нова Черупка — каза Дийкън.
— Два дни… спала съм два дни? — рече тя, почесвайки се по главата, докато се изправяше.
— Два и половина. Изглежда си се напрегнала повече от необходимото, за да издържиш теста.
— Но издържах?
— Безукорно! — отбеляза той. — Мястото ти в архива е подсигурено. Премина от нулево знание до майсторско ниво само за месец. Съмнявам се, че подобно постижение някога ще бъде надминато.
— За мен е чест.
— Аз съм този, който трябва да се чувства поласкан. Остани тук. Ще ти донеса нещо за ядене. Когато се върна, трябва да обсъдим нещо изключително важно — рече той, излизайки преди тя да успее да възрази.
Върна се със същите купа и комат, които бе яла всеки ден от пристигането си, с изключение на дните, в които Мин споделяше рибата си. Подаде й храната и извади книга. Не бе онази, която обичайно носеше със себе си. Тази бе много по-стара. Докато тя се хранеше, младежът заговори.
— Когато ми разказваше за себе си, бях заинтригуван от белега на ръката ти. Струваше ми се познат, но не можех да се сетя откъде. Когато открих, че Лейн има същия белег, реших да проведа по-сериозни проучвания. Бих искал да ти почета малко от това.
Миранда се съгласи.
Той разтвори книгата и внимателно отгърна до позиция близо до средата й, откъдето започна да чете.
— „Въпрос на земя. Смърт твърде на юг донася война. Трите северни земи се единият. Линията е прокарана. Поколения съсечени от вражеското острие.“
— Защо ми четеш история на войната? — попита тя.
Тази история бе позната на потискащо малко люде, но конфликтът, който впоследствие щеше да прерасне във Вечната бран, бе започнал по време на среща на континенталните благородници, където болнавият крал на Вулкрест се разболял. Дълго почитана традиция било кралете на севера да бъдат погребвани на мястото, където ги е застигнала смъртта. Повечето спяха вечния си сън в катакомбите под замъците си. На този съдбовен ден преди повече от век, кралят умрял на тресорска земя. Последвалите искания Тресор да се откаже от земята под трупа му щели да ескалират до покосяваща цели генерации война.
— История? Да, днес книгата би представлявала чудесна история. Но това не е писано днес. Писано е почти двеста и петдесет години преди началото на войната. Това е делото на най-могъщия ни пророк — мъж на име Тобер. Той е единственият човек, дошъл на това място не за да се докаже, а защото знаел какво ще открие. Прекарал времето си тук, усъвършенствайки това пророчество. Вярвал, че ако може да предаде развитието на войната достатъчно ясно за най-добрите бойци в света, то поне бихме могли да се приготвим. Единствената му вина е приключването на пророчеството прекалено рано. По времето, когато започнаха да пристигат воини, разказващи за войната, то вече се бе превърнало в легенда. Множество от описаните вътре събития вече са минали. Ако на останалото може да се вярва, изглежда наближава изключително важно време. Краят на една ера.