— Трябва да те поздравя — рече той.
— Ти си един от Избраните… — гневно каза Миранда.
— Не отново. Мислех, че след последното си напускане повече няма да чувам за тези глупости! — отбеляза малтропът, вземайки тоягата си. — Приготви се.
— Завършил си обучението си тук преди десетилетия. Бил си навън, сред войната, в състояние да я спреш. И не си сторил нищо! — изкрещя тя, замахвайки към него.
— Детски фантазии. Няма Избрани! — отговори Лейн, парирайки атаката.
Миранда нападна с ярост, каквато не бе подозирала, че може да притежава. С всяко негово приклякване или отразяване, гневът й се разгневяваше все повече. В главата й изникваха образи от войната. Ако бе сторил изискваното от ориста му, нямаше и да е чувала за бран. Нямаше да е преживяла нищо от измъчвалите я трудности. И тогава се случи. Вероятно благодарение на дългата почивка, разпалената от гнева сила или непредвидимостта на бесните й атаки, но един удар премина блока му и го блъсна в гърдите. Мигновено малтропът я подсече и допря тоягата си до гърлото й, оголил зъби.
Мин беше застинала, без да е сигурна какво да прави.
— Един… — задъхано изрече Миранда.
Лейн отдръпна тоягата си.
— Да — призна той.
Ожесточената сесия продължи. Още няколко удара успяха да го досегнат, преди слънцето да залезе. Мин не беше на себе си, гледайки ги как се нападат истински. Миранда обърса потта от челото си. Лейн проверяваше мястото на един от по-мощните удари за кръв или оток.
— Преброих шест — рече Миранда.
— Пет. Ударите трябва да са чисти. Третото беше само одраскване.
— Добре, пет да бъдат. Време е да плащаш. Зная, че не си се бил, за да прекратиш войната, както е диктувала съдбата ти, също така зная, че не си турнирен боец. С първото си питане искам да узная с какво точно се занимаваш.
— Убедена ли си? Предупреждавам те, отговорът няма да ти хареса — каза той.
— Уверявам те, незнанието ми е далеч по-неприятно.
— Много добре. Аз съм наемен убиец. Всъщност си доста добре запозната с постиженията ми.
— Че защо… не! — рече тя, осъзнавайки. — Ти си Червената сянка!
Лейн кимна.
— Това е невъзможно — той е човек.
— Мъж, който убил вълк с голи ръце и носи кървавия череп като шлем. Аз самият пуснах този слух. Ако бъдех видян, не можех да рискувам да ме разпознаят като малтроп. Човеците бихте допуснали асасин да ви се изплъзне между пръстите, но не и някой като мен. Така че ако мълвата нашепваше за човек с червен вълчи шлем, точно това щяха да виждат хората.
— А Елитните преследват Червената сянка. Ето защо са били подире ти.
— Страховит противник са — отбеляза той.
— Ако си асасин, защо ме преследваше?
— Това е вторият ти въпрос. Съглашенската армия ме нае да открия притежателя на меча и да заловя него и оръжието. Също така ми бе казано, че не само аз го преследвам и ако притежателят бъдел убит преди това, трябваше да намеря оръжието и всеки, който го е докоснал и оцелял. Това беше ти. Също така трябваше да убия всеки, който се опиташе да ми попречи.
— Но хората, които дойдоха да ме отведат… те бяха от Съглашенската армия. Защо ги уби?
— Третият ти въпрос. Трябва да те уведомя, че тогава не убих четирима човеци.
— Видях го с очите си — рече Миранда.
— Видя ме да убивам четирима войници, но те не бяха хора. Не точно.
— Не разбирам.
— Мислех си, че още не си ги забелязала. Срещат се, откакто се помня, винаги носят Съглашенска броня. Първоначално изглеждаха и звучаха точно като хората, но дори и тогава миризмата ги издаваше. Имаше нещо… изкуствено. С напредването на времето, все по-малко приличаха на хора. Сега трябва да носят шлемовете си непрекъснато, за да не ги издадат лицата им. Не зная какво са, но ги наричам близници. Изпълнили са армията ти.
Четирима от тях убих тогава, защото бяха дошли да те отведат със себе си. Бяха изпратени със същите заповеди като мен. Ако носеха парите, щях да им предам теб и меча, но бяха дошли с празни ръце — и трябваше да умрат.
— Чакай, чакай. Близници? Искаш да кажеш, че във войската има създания, които приличат на хора, но не са?
Лейн започна да отваря уста.
— Това не беше за теб. Няма да изхабя един от въпросите си. Още два! — сгълча тя.
— Много добре.