— Страхувам се, че да.
Миранда изхвърча в колибата си, следвана от изнурената Мин. Взе си тоягата и забърза към мястото, където я чакаше Лейн.
— Мин се учи да лети. Загубих представа за времето — обясни Миранда, докато дракончето се отпускаше до нея.
— Зная. Трудно е да се пропусне. Остави тоягата — дръж това! — рече той, подавайки й по-къс, по-дебел прът.
— Какво е това?
— Приблизително каквото ще ти дадат, след като преминеш магьосническото си обучение, без кристала. Това е оръжието, което е най-вероятно да използваш занапред. Също така е второто оръжие, в чиято употреба реших да те науча.
— Много добре — каза момичето.
— Днес аз ще нападам, а ти ще се защитаваш.
— Ти ще нападаш? Цял ден улавях Мин. Не съм сигурна, че мога да понеса много удари.
Лейн взе дървен тренировъчен меч от поставката зад себе си. С рязък замах вдигна оръжието на инч от врата на девойката, преди тя да успее да реагира. Дървеното острие спря там, без да я докосне.
— Ако оръжието ми се доближи толкова, можеш да се смяташ за убита.
— А как ще си спечеля въпрос? — попита тя.
— За всеки три поредни отразени атаки ще ти отпускам по един.
След кратко разяснение на основните разлики на тази тояжка в сравнение с предишното оръжие, Лейн й каза да се подготви и тренировката започна. Ако имаше повече енергия, Мин щеше разпалено да възрази на насилствената проява. Наместо това тя хвърляше по някой уморен поглед в просъница.
— Противникът ти може и да напада по-бързо, отколкото можеш да помръднеш, но не и по-бързо от мисълта ти. Използвай ума си. Битката не опира само до тялото. Ако не можеш да блокираш удара в промеждутъка между осъзнаването му и самия него, значи трябва да се движиш по-бързо. Трябва да знаеш къде ще удари опонентът. Предугаждай! — настоя той.
За цялата тренировка на няколко пъти бе успяла да блокира само втората атака, никога трета. Магията я бе принудила да мисли задълбочено. Изглежда боят я принуждаваше да мисли бързо. Двете умения, на пръв поглед, изглеждаха взаимоизключващи се. Но бе ясно, че ако някой умееше и двете, то малко неща щяха да затруднят подобна личност.
Сподирена от няколко последни заръки, Миранда се отправи към дома. Мин все още беше изморена и тромаво се настани на любимото си място, когато девойката си легна.
Из Ниските земи и запада се търкаляха черни карети. Тригора проследяваше в студено мълчание изпълнението на заповедите й от Елитните. Всеки, срещнал момичето, след като бе намерило меча, биваше издирен, арестуван и отведен. Заповедите изглеждаха безсмислени, произволни, но далеч не бяха първите от подобен род. Не беше нейна работа да ги обмисля, а да ги изпълнява. Останалите генерали бяха съумели да удържат свободата на Северното съглашение въпреки вековната борба срещу враг с дважди по-голяма територия и многократно превъзхождащи ги сили. Нямаше значение, ако методите им бяха… притеснителни. Само победата имаше значение.
Тригора си повтаряше това през дългите безсънни нощи. Тези заповеди бяха жизненоважни стъпки към победата. Победата щеше да донесе мир. Мирът беше цел, достатъчно възвишена да оправдае всякакви средства. Повтаряше си тези думи, докато се взираше в очите на невинни граждани, отвеждани по причини, които не разбираха. Повтаряше ги, слушайки писъците на разделяни от родителите си деца. Повтаряше ги, докато не губеха значение, докато колелата на черните карети прорязваха дълбоки коловози из пътищата.
Повтаряше ги, вярвайки, че този път може и да им повярва.
Мин се събуди и погледна притеснено приятелката си. Миранда се потеше и се беше задъхала. Може би не представляваше съвпадение, че девойката бе сънувала Тригора — съдбовната среща в гората, преди да дойде в Ентуел. Нощта, в която едва не бе убила най-близкия си жив роднина. В кошмара си бе съзряла лицето на един от ранените войници. Баща й. Тя знаеше, че това не е истина, че умът й, й погажда номера, но това беше без значение.
Мислите се мятаха бясно из главата й. Тригора бе работила с баща й, а сега беше от Елитните. Дали и бащата на Миранда бе част от тях? Това щеше да обясни честото му отсъствие… а тъй като Елитните представляваха изключително важна организация, където секретността беше от голямо значение, той можеше да е жив и днес, а тя да не знае. Краткият проблясък на радост от тази мисъл угасна при осъзнаването, че след като Тригора я разпозна, ако бащата на Миранда бе още жив, то със сигурност е бил уведомен. Щеше да я потърси, ако не беше мъртъв. Освен ако не се срамуваше, или… нямаше време за подобни мисли.