Получих трите в деня, в който бях преценен като годен за работа. Животът беше лош, докато стопанинът не умря и не ни остави на сина си. Тогава стана още по-лош. Последваха редица глупави решения от страна на наследника, благодарение на които ковчежетата се изпразниха само за няколко години. Разпродаде най-ценните си роби и започна да отглежда по-скъпа реколта. Нискокачествените работници, в комбинация с бързо изтощаващи почвата посеви, влошиха нещата. Повечето от двуивичните бяха продадени, както и голяма част от земята. Аз бях един от малцината годни за работа. Всички работехме тройно в сравнение с минали години. Аз самият вършех работата на вол, бях впрегнат да ора.
Един ден Бен умря под камшиците на надзирателите и… изгубих контрол. Когато дойдох на себе си, с коса в ръка стоях на над най-малкия син на господаря, а навсякъде около мен имаше смърт. Избягах в горите. По-късно узнах, че той бил единственият оцелял от персонала и семейството.
Миранда се размърда неловко. Почти бе успяла да загърби факта, че Лейн бе асасин, беше започнала да вижда загатвания за топлотата, заради която се бе привързала към него преди. Сега той седеше, разказвайки историята от мъчителната си младост, последвана от безсъвестно описание на убийствена ярост. Той беше чудовище, убиец. Бе го знаела още от първия въпрос. Сега знаеше за живота, превърнал го в това. Той продължи.
— За пръв път се намерих свободен. Трябваше да открия начин да оцелявам и ако бе възможно, да отмъстя за отнетите ми години. Притежавах две умения. Можех да работя във ферма и да отнемам животи. Заклех се никога да не върша първото, така че избрах второто. След няколко години създадох легендата за Червената сянка, както и неколцина други. Пътуванията ми ме отведоха тук, където впрегнах знанията и уменията си с голям успех. Оттогава животът ми представлява безконечно дирене на следваща цел.
Миранда седеше мълчаливо. Изразът в очите на Лейн показваше, че очаква този въпрос да е последен, поне за днес. Малтропът знаеше, че наученото я бе отвратило. Може би, за да го опровергае, за да не се окаже прав отново, девойката реши да продължи.
— Колко въпроса остават? — попита тя.
— Три — отвърна Лейн.
— Добре тогава. Зная, че си убиец. Що за хора ти плащат? — запита девойката, а гласът й леко потрепери.
— Богати. Не само защото имат средствата, а защото единствено те са достатъчно арогантни, за да смятат, че могат да определят кой ще живее и кой ще умре.
— Трябва да се постараеш повече. Искам имена.
— Стоте години са ми докарали повече работодатели, отколкото мога да си спомня. Спокойно мога да кажа, че почти всяко могъщо семейство в севера се е озовавало от различните страни на острието ми.
— Все още чакам имена.
— Тогава трябва да бъдеш по-конкретна. Промени въпроса си.
— Добре. Но това е към същия въпрос. Работил ли си за човек, който може да ми е познат? От Кенвард? — запита Миранда.
Имаше причина, поради която не пристъпваше директно към питането. Страхуваше се от отговора. Кенвард бе бившата столица на кралството със същото име. Всяко влиятелно семейство в запада имаше представители там, а семейството й бе познавало всичките. Познанията й за тези родове я караха да смята, че са добри хора, които никога не биха прибягнали до услугите на наемно острие. Познанията й за света я караха да се страхува, че е грешала.
— Отговорът ми не се променя. Прекалено много са.
— Назови един — настояваше момичето.
— Сам Ринтоурн.
— Лордът! Бил си наеман от самия лорд на Кенвард? За какво? Кажи ми всичко, това е един въпрос! — каза тя.
— Хората на Кенвард, твоите хора, търпяха ужасни загуби, несъответстващи на загубите на Улвард и Вулкрест. Биваха им нанасяни удари с такава точност, която можеше да се дължи единствено на изтичането на информация. Бях нает да открия и убия отговорния — или отговорните.
— Продължи! — каза тя.
— Проследих потока на информация до вестоносец. За да предотвратя последващото изтичане на информация, го убих и проследих следата до главната квартира в Теритал.
— Теритал? Това е старата столица на Улвард. Намира се в другия край на континента.