— Ще трябва да изсвириш елегията веднъж. На твое място не бих прекъснала вече направената магия, за да не би рязкото вдигане на фокуса да разконцентрира ума. Използвай вече създадения вятър, за да изсвириш мелодията. И… почни.
Миранда призова нотите в ума си и започна да минава през тях. Изпълнението в никакъв случай не бе въодушевено, но и не беше грешно. И последната нота отекна, предизвикала оглушителен рев от тълпата. Одобрението достигна съзнанието на девойката под формата на далечен шепот.
Отново на Дийкън се падаше да я отведе до леглото й, този път без особени възражения от Мин, получила обичайния картофен подкуп. Айна обсъждаше представянето, критикувайки темпото на мелодията и приписвайки си всички заслуги за успеха. Докато насъбралите се хвалеха феята, Миранда бе положена на леглото си и оставена да почива.
Черната карета спря и генерал Телоран отвори вратата. Реално това трябваше да бъде първата й дестинация, но Тригора я отложи за накрая. Елфът прекоси пътя до църквата. Вътре току-що приключваше служба и скромното паство се надигаше, за да се оттегли. Когато поеха към домовете си — кой с какъвто мизерен превоз разполагаше, генералът пристъпи вътре, оставяйки останалите Елитни да пазят вратата.
— Отче? — провикна се Тригора.
— Влезте, детето ми — долетя глас от стаята му.
Генералът пристъпи вътре.
— Ако паметта не ме лъже, отново ми е оказана честта да ме посети един от нашите уважавани генерали — каза свещеникът.
— Ще те помоля да дойдеш с мен, отче! — заяви Телоран.
— Колкото и да ми се иска да помогна с търсеното от вас, страхувам се, че дългът ми не позволя да напусна — увери я духовникът.
— Това не е молба… — студено отвърна Тригора.
— Не е молба? Някакво престъпление ли съм извършил? — попита той.
— Ако обичаш, ела с мен! — изрече генералът.
Усещаше протестите на частица от себе си и правеше всичко по силите си, за да ги заглуши.
— Какво съм направил? — настояваше той.
— Говорил си с момичето, а тя е носела меча. Наредено ми е да отведа всички, които може да са го докоснали.
Първият път, в който обясняваше. Първият път, в който се бе почувствала длъжна да го стори. До този момент винаги бе успявала да се разграничи от задачата. Сега, макар и невиждащите му очи да бяха скрити, Телоран можеше да се закълне, че усеща как погледът му я обгаря.
— Отказвам да повярвам, че нашата справедлива и благородна армия би арестувала невинен човек, само защото е срещнал някаква жена. Аз я изгоних! Тя беше съчувственик, нищо повече! Вярата ми в хората ни и във войната остава непоклатима! — възрази светият човек. — Какво е казало или направило онова отвратително момиче, за да предизвика това? Какво бих могъл да сторя?!
— Аз съм генерал. Твой дълг като поданик на Северното съглашение е да следваш заповедите ми — напомни му Тригора.
— По природа съм склонен да се доверявам на думите на хората, но няма начин един генерал да стори нещо подобно. Докажете ми. Генералите носят отличителен знак, нали? Дайте да го докосна! — настоя той.
Преди да се осъзнае, Тригора откри, че разкопчаваше левия си ръкав, за да покаже символа на ранга си. Нормално щеше да откаже, но имаше нещо в думите му. Бяха изречени с такова убеждение, с такава сила. Това бе човек, който смяташе за истина онова, в което вярваше. Нямаше съмнение. Вярата му бе непоклатима. Силата й се пропиваше във всяка негова дума. Нещо, което Телоран почиташе. Накрая успя да разкрие златната лента около ръката си.
— Лентата, връчена ми в деня, в който бях произведена в генерал. Символът на моя ранг и лоялността ми към Съглашението — изрече тя, насочвайки дланта му към нея.
— Да… да, разбирам… Така се прави — изрече свещеникът със занесен глас. — Значи в крайна сметка сте генерал. И смятате за правилно да ме отведете?
— Смятам го за необходимо — отговори Тригора.
— Не ви запитах това.
— Няма значение какво е правилно. Нужното да се направи, трябва да се направи — каза Телоран, изтегляйки острието си бавно, за да удължи иззвънтяването му.
— Така е… — рече той, надигайки се и отправяйки се към вратата. — Момичето… онова проклето момиче… дано да си струва…
Изминаха почти четири дни преди очите на Миранда отново да се отворят. Дийкън я посещаваше във времето за хранене, за да й помогне да се наяде, докато накрая девойката събра достатъчно сили, за да го прави сама. При всяко свое посещение младежът предлагаше поредното подробно оправдание за равнодушието на Айна към здравето й. За изненада на Миранда, обаче, Дийкън не бе единственият посетител по време на възстановяването й. Когато чу познатото потропване на драконови нокти, прецени, че Мин се връща от посещение при Лейн или Соломон.