— Караш ме да се гордея, Миранда! — долетя гласът на стария й наставник.
— Соломон? — рече девойката, опитвайки се да се изправи.
— Лежи. Дойдох да изразя поздравленията си.
— Съжалявам, че Айна ще те изпревари в книгата с рекордите — каза тя.
— Не се интересувам от рекорди. Доволен съм, че бях способен да ти помогна за известен период от време. Съзирам големи неща в бъдещето ти.
— Благодаря ти — отговори Миранда.
— Само още нещо, преди да те оставя да почиваш. Отглеждаш чудесен дракон. Мин е сред най-будните, които съм срещал.
— Радвам се. Кажи и на нея.
— Сторил съм го. Подробно. Почивай сега. Най-лошото от обучението ти вече мина — каза Соломон, надигайки се да си върви.
— Почакай! — викна момичето.
— Да? — отвърна драконът, сядайки отново.
— Надявам се нямаш нищо против питането ми, но се чудех откакто те срещнах. Надявам се да не го сметнеш за обидно… — запелтечи тя.
— Искаш да попиташ за големината ми? — предположи Соломон.
— Да.
— На западния бряг има град. Не зная името и не проявявам интерес да го узная. Преди много, много векове, тамошните човеци започнали да отглеждат дракони за собствена употреба. Някои за големина, други за сила. Аз съм от отгледаните да бъдат малки — отговори той.
— Защо? — попита Миранда.
— Не е мое дело да разбирам мотивацията на вида ти. Почивай сега.
Драконът излезе. Щеше да измине още една седмица, преди Миранда да събере сили да върви сама. Вероятно нямаше да й се отразят зле още един-два дни почивка, но дългото стоене в колибата я влудяваше. Дийкън я зърна да куцука, опряла се на жезъла си и бързо я сгълчи. Мин го задържа, докато младежът не бръкна в джоба на наметалото си и не извади стандартното лакомство. Дракончето замляска щастливо, а той рече:
— Не се напрягай! Ти си забележителна, не неуязвима.
— Трябваше да изляза. Започвах да селна портен.
— Селна портен? Полудявала си от скука! Сравнително уникална фраза. Езиковите ти умения се усъвършенстват.
— Какво да направя. Никой тук не говори езика ми. Ако не мога да се науча да говоря, направо да се заключа в колибата.
— Не осъзнавах, че разговорите с мен са толкова мъчителни. Ако се нуждаеш от време да останеш насаме, кажи — каза той, изглеждайки неподправено натъжен от коментара.
— Не, не е това. Просто ми харесва идеята да уча нови езици, да разговарям с нови хора…
— Е, да чуем какво си научила! — рече Дийкън.
Двамата закрачиха сред селото. На моменти младежът посочваше към някого и караше Миранда да преведе какво казваше указаната личност. Мин оцени заниманието като скучновато и изтрополи по посока на Лейн. Девойката се справяше доста добре с произволните тестове на Дийкън, докато странна суматоха не бе посята от мъж, търчащ из градината и крещящ нелепици. Дийкън изглеждаше особено развълнуван от вика.
— Това е от изключително значение! Насам, бързо! Къде ми е книгата?! А, ето! — запъна се той.
— Сигурно ми трябва още практика.
— Защо? — запита младежът, докато буквално я влачеше със себе си.
— Звучеше като „Черупката помръдва“.
— Не грешиш.
— Какво означава това? — попита тя, осъзнавайки, че са се отправили към колибата на Старейшината, по подобие на всички обитатели на селото.
— Помниш ли пророчеството, което ти четох? Делото, на което Тобер, пророкът ни, бе посветил живота си? По време на престоя си тук непрекъснато дирел нещо, което допълнително да увеличи и без това забележителните му гадателски умения. Пиел еликсири, полагал се на процедури. Всичко това променяло тялото и съзнанието му, за да удължи и задълбочи трансовете му. Скоро бил в състояние да общува с духовете в продължение на дни, а цяла армия асистенти работели на смени, записвайки всяка изречена дума.
Един ден влязъл в транс, не изрекъл нищо и повече не го напуснал. Все още не сме напълно сигурни какво точно се е случило тогава. Някои казват, че прекарал с духовете толкова дълго време, че оставил тялото си, за да се присъедини към тях. Други вярват, че задал прекалено много въпроси на злонамерен дух и платил най-голямата цена. Във всеки случай се знае със сигурност, че тялото му вече не съдържа душа.