Криш бе доста доволен и обяви деня за успешен. Върна й ботушите и се оттегли.
Джуджето още не бе затворило докрай вратата на дома си, а хората от селото вече се тълпяха около Миранда, за да задават въпросите си. Бе принудена да разказва историята си отново и отново. Беше гладна, но не й се нравеше мисълта да влезе в претъпкано помещение, изпълнено с ентусиазирани люде. За щастие изникна алтернатива, тъй като Мин вече се отправяше към Соломон, тъкмо напускащ колибата си за седмичния лов. Девойката седна край кристалната арена. Тук поне не се чувстваше затворена, когато тълпата я обсади.
Мин се върна, щастливо предоставяйки на Миранда две риби. Момичето внезапно осъзна, че до този момент винаги Дийкън бе отговарял за приготвянето. Срамота беше да наруши традицията, особено като се имаше предвид колко добре се справяше младежът. Мин бе предвидила плана на приятелката си и разчисти път през тълпата, поемайки към колибата на Дийкън. Макар дракончето да се бе научило да се контролира сред навалица, от маниерите му имаше още какво да се желае. Бутна вратата с муцуна и нахлу вътре.
Дийкън бе потънал в обичайната си работа. Вратата бе затворена, отрязвайки достъпа на тълпата.
— Какво те води тук? — попита младежът.
Миранда показа рибата.
— Не знаеш ли, че нарушаването на традицията носи лош късмет? — рече тя.
— Предполагам. Особено, когато е замесен дракон — каза Дийкън, предоставяйки лакомството, което Мин бе очаквала още от влизането си. Междувременно щракване на пръстите приготви рибата.
— Някой път трябва да приготвя чинии. Яденето на риба с ръце е малко мърлява работа.
Миранда се съгласи.
— Повечето хора тук ядат прясна риба не повече от няколко пъти годишно. Тъй като Соломон е единственият хищник, само той ги яде, преди да бъдат сварени.
— Значи още едно предимство да имаш дракон за приятел — каза Миранда. — Напоследък нещо се губиш.
— Заета си! — отвърна той.
— Човек остава с впечатлението, че никой друг не е — отбеляза девойката, наслаждавайки се на полагащата й се риба.
— Изостанах с писането си.
— Винаги си могъл да пишеш навън. Не те бива да се оправдаваш.
Дийкън въздъхна.
— Миранда. Ти си тук по-малко от три месеца. Аз съм тук две десетилетия и половина. Ти постигна повече от мен, надмина ме. Аз достигнах тавана на развитието си, а ти тепърва започваш да развиваш умения. Виж как те следват. Тълпите може да изтънеят, след като научат всичко, което ги интересува, но винаги ще гледат на теб като нещо забележително.
— Не ми казвай, че завиждаш! — рече тя.
— О, не! Да кажа това би означавало, че не заслужаваш всичко, което си постигнала. Зная, че не е така. Истината е, че… не заслужавам да бъда край теб. Ако не бях твой гид, изобщо нямаше да ме търпят край останалите майстори. Ти си орисана за далеч по-велики неща от мен. Крайно време е да ти предоставя място да се развиваш — каза Дийкън.
— За нищо от това не ме е грижа. Освен ако компанията ми не ти е омръзнала, бих искала да ме посещаваш, когато пожелаеш.
— Благодаря ти.
Оставили това неразбирателство зад себе си, двамата прекараха следващите няколко часа в обсъждане какво би могла да очаква от Криш. Джуджето не бе от най-изчерпателните обясняващи, но пък трябваше да я запознае с обширна материя. А ако някога го ядоса, трябвало само да помоли за демонстрация. Изпадал във възторг да демонстрира умението си.
Уви, залезът пристигна прекалено бързо. Тълпата се бе изморила от чакане и се бе пръснала, така че Миранда бързо се отправи към половината на бойците, където откри Лейн да я чака. Щом видя лицето му, усети как гневността й се завръща. Малтропът й подаде къс меч. За разлика от онзи, който бе използвал преди, този бе от стомана, истинско смъртоносно оръжие.
— Трябва да си много храбър да ми подаваш истински меч, след като ми каза какво си направил! — отбеляза девойката.
— Останах с разбирането, че имаш опит с къс меч.
— Да.
— Ще потренираме малко, за да определя нивото ти — каза лисугерът.
— А как ще си заслужа въпросите?
— Още сме любопитни? Смятах, че предположенията са ти предостатъчни.
— Лейн, каза ми, че си държал изтеклата информация в ръцете си. Знаел си какво ще се случи, а не си предприел нищо! Какво се очаква да мисля! — викна тя.
— Ако изобщо мислеше, нямаше да се държиш по такъв начин, но това е без значение. Приготви се! — изрече той, вдигайки своя меч.