— Наполовина си права — отговори младежът, вдигайки малко камъче, което хвърли по повърхността.
Вълните се разляха по повърхността на езерото. Сред тях имаше и малка, по-стабилна вълна, която се отправи към стоящите на брега. С приближаването си стана по-силна. Някакви неясни очертания можеха да бъдат зърнати под водата. Когато достигна ръба на езерото, източникът на вълнението най-сетне изникна. Бе фантастично красива жена. Носеше сияен корсаж и имаше дълга златна коса. Около врата й бе окачен медальон, побрал кристала й. Докато повечето магьоснически кристали бяха колкото се може по-прозрачни, този беше тъмносин. Едва забележимо пречупена от водата бе деликатната й изумрудена опашка, наподобяваща рибена, споделяща същия цвят като очите й. Беше русалка. Гласът й се отличаваше с такава честота, че думите сякаш не биваха изричани, а изпети.
— Дийкън! За мен винаги е удоволствие! А това трябва да е Миранда! Чух впечатляващи неща за теб, мила. Следващите няколко седмици ще бъдат великолепни!
— Уверен съм, че двете ще си прекарате отлично — но помни, че Миранда още не е свикнала със своенравностите на магьосниците. Моля те, отнасяй се с нея внимателно! — помоли Дийкън.
— Дийкън, шокирана съм, че изобщо си си помислил, че бих се отнесла към гостите си с нещо различно от изключителна вежливост. Сега ела, предстои ни много работа! — възкликна Калипсо.
Русалката сграбчи ръката на Миранда и я завлече под водата. Преди тя или Мин да успеят да протестират, безпомощното момиче бързо се озова на дъното на езерото, близо до средата.
— Така е много по-добре. Далеч от онова горещо слънце и грубия вятър — каза Калипсо, обръщайки се към гостенката си.
Миранда се мяташе и се опитваше да задържи дъха си. Пътуването до дъното бе толкова неочаквано, че дори не й бе останало време да си поеме дълбоко дъх.
— Ох. Много съм разсеяна! — отбеляза русалката, докосвайки с пръсти амулета си.
Миранда се отпусна на езерното дъно и си пое дълъг, мъчителен дъх. Паниката й преля в объркване, когато студената вода изпълни дробовете й и момичето вече не копнееше за въздух. Изправи се и предпазливо пое втори „дъх“, доколкото тази дума бе подходяща. Дрехите и косата й се носеха, раздвижвани и от най-лекото течение, а краката й бяха стъпили върху каменистото дъно със същата стабилност като на сушата.
Вече в състояние да се отпусне, Миранда огледа заобикалящия я свят. Светлината танцуваше върху дъното по невероятно красив начин. Лекият син оттенък на водата подчертаваше зеленото на водораслите върху скалите. В далечината величествено се издигаше нещо, което очевидно бе домът на Калипсо — наподобяваща останалите колиба, макар и малко по-голяма. Изглеждаше вцепеняващо не на място на дъното на езерото.
— Какво ми направи? — попита девойката.
— За заклинанийцето ли питаш? Просто размених ролите на въздуха и водата. Не е сложно, всеки полурибен я знае. В противен случай не биха ни идвали много гости от повърхността, а малцината престрашили се ще трябва да сдържат дъха си. Не че имам нещо против, разбира се. Ако искаш да си сдържаш дъха, това си е твоя работа, но наистина пречи на разговорите.
Калипсо говореше с бързина, която бе почти объркваща, но дикцията й бе съвършена, а изразителността невероятна. Криш се бе впускал в обширни словоизлияния, но малкото разбрани от Миранда негови думи правеха разговорите поне поносими, макар и едностранчиви. Русалката се усмихна широко при вида на смаяното Мирандино изражение.
— Извинявам се предварително за склонността си да прескачам на различни теми. Аз съм единственият воден обитател в това прекрасно село. Рядко имам посетители, а когато някой все пак дойде, винаги е изцяло по работа. Предполагам това е и причината ти да си тук, но чутото за теб ми казва, че си прекрасен човек. Естествено, имам предвид прекрасен като личност, не в смисъла, че си красива.
Което не означава, че искам да кажа, че не си красива. Точно обратното. Единствено възнамерявах да загатна, че не красотата бе очакваното от мен качество. Дийкън ми каза. Голям сладур е и има много високо мнение за теб. Непрекъснато говори за теб, за ума ти, за уменията ти. Никога не съм го виждала толкова развълнуван. Но му се отразява добре. Надявам се и ти мислиш същото за него.
— О, така е. Иска ми се само да можех да науча повече. Изглежда интересно, но все не ни остава време — каза Миранда, след като съзнанието й бе успяло да догони въпроса. Краткото мълчание изглеждаше необичайно дълго сред потопа думи на Калипсо.