— Тогава да търгуваме. Ще ти кажа всичко за себе си и моя народ, а в замяна ти ще сториш същото.
— Справедливо предложение — прие той, протягайки непокритата си ръка.
Миранда я пое и я стисна. Странно усещане бе сграбчването на косматия крайник, но тя се постара да не показва нищо.
— Откъде да започна… Родена съм в голям град на юг, наречен Кенвард.
— Кенвард… това не беше ли старата западна столица?
— Същата. Баща ми се казваше Грейдън, а майка ми Лусия. Тя беше учител. Учителят, ако трябва да бъда по-точна. По тази причина познаваше по име всеки мъж, жена и дете в града. Аз също. Когато бях на шест, бойната линия се приближи до стените ни. Татко го нямаше, служейки в армията, както често… не, както обичайно правеше. С майка ми бяхме в градината. Църковните камбани започнаха да бият, което по това време на деня бе сигнал за тревога да се съберем в центъра на града.
Още не бяхме прекосили и половината разстояние, когато започнаха да хвърчат стрели. Огнени стрели. Сипеха се като дъжд. След миг целият град бе в пламъци. Плъзна паника, тъй като стана ясно, че градът е обграден от врагове, които не бяха дошли с обсадни намерения. Бяхме приготвени за обсада, но те възнамеряваха да ни унищожат. Мама ме повери на чичо и ни изпрати да се скрием. А тя отиде да събира крещящите деца, изгубили родителите си. Някак успяхме да избягаме от града. И до днес не съм съзряла познато лице от Кенвард — каза тя, сълзите замъгляващи погледа й.
— Чух за Кенвардското клане. Напълно безсмислено. Кенвард не е имал стратегическа стойност. Бил е пълен с жени и деца. Може би преди векове, когато е бил столица на цялото едноименно кралство, подобна атака би имала полза. Но откакто е само част от Северното съглашение, има десетки градове, които биха паднали много по-лесно и с повече щети. До този момент смятах, че не е имало оцелели — рече Лео.
— Имаше поне двама. Чичо Едуард и аз прекарахме дванадесет години в дирене на място, което да ни приюти. Не беше лесно. Чичо никога не прости на съглашенската армия, задето ни предаде — не можеше да потуши и ненавистта си към нападателите. Не се и опитваше да скрива чувствата си. Щом се установяхме някъде, не след дълго нещо провокираше гневните му слова по адрес на северната армия. За местните нямаше значение, че мразеше със същата пламенност и враговете — бе предател, защото си позволяваше да говори зле за обичната войска.
Когато бях на осемнадесет, се застояхме на едно място прекалено дълго. Думите му бяха дочути от съсед и преди да успеем да си съберем нещата, разгневена тълпа нахлу в дома ни. Дори не помня кое беше селото, зная само, че това беше вторият и последен път, когато член на семейството ми умря заради проклетата война. Не на бойното поле, а заради самата нея. Оттогава съм сама и обикалям. Малко по-дискретна съм относно вижданията си за войната, но въпреки това не спирам да пътувам — или защото понякога се изпускам, или от страх да не го сторя, или…
Тя замлъкна.
— Не, това е глупаво — рече Миранда.
— И все пак бих желал да го чуя.
— Видях смъртта на майка си и чичо си със собствените си очи. Баща ми беше войник, по това време трябва да е служил близо тридесет години. Главата ми казва, че вече трябва да е мъртъв. Много малко са войниците, които преживяват години, камо ли десетилетия. Умът ми казва, че не може да е жив. Сърцето ме умолява да повярвам, че е още жив. Когато намеря примамливо място и внимавам да се държа като останалите селяни, надеждата, че татко може да е в съседното селище, ме кара да отпътувам отново.
— Понякога надеждата е всичко, с което разполагаме. Но кажи, ако тресорската армия ти е отнела дома и обичните, защо изпитваш състрадание към тях?
— Първоначално не беше така. Споделях изгарящата омраза на чичо. Годините минаваха и очите ми постепенно започнаха да се отварят. Извършилите това отвратително дело бяха само войници. Нашите бойци непрекъснато обсаждаха цели на юг. Убийства не заради злоба или мъст, а по традиция. Този конфликт е започнал преди повече от век. Никой от нас не познава друг живот. Убиват, защото бащите им са го правели, които на свой ред са копирали своите бащи. Войната е виновна, всеки мъж, жена или дете, без значение от коя воюваща страна, е жертва.
— Несвойствено мъдра си за възрастта си — каза той и понечи да запита още нещо, но тя го спря.
— Не така. Знаеш правилата. Аз давам — ти даваш. Време е да отговориш на един от моите въпроси.
— Права си, макар че трудно бих могъл да надмина твоята история. Да видим. Не съм сигурен къде точно съм роден, но е било някъде в дълбокия юг. Първите десет години от живота си прекарах в сиропиталище за… да кажем, изоставени деца. То помещаваше деца от всякаква раса и потекло, захвърлени по всякаква причина. Без значение дали заради нараняване, болест, деформация или… вид, никой от нас нямаше да се сдобие със собствен дом.