— Ами… — поде той.
— Това е наблюдение, не въпрос. Тя също те харесва. Зная, че няма да разкриеш чувствата си така лесно, затова позволи ми да ти дам съвет. Ако усещаш, че искаш нещата между двама ви да се задълбочат, покани я да гледате отварянето на пещерата след засушаването на водопадите. Има нещо в онова място. Там се срещнаха родителите ти. И не само твоите. Сега върви. Помисли си!
На следващия ден обучението продължи сред по-сериозна атмосфера. Всеки миг от последвалите сесии бе оползотворен. Дийкъновите познания по сива магия ускориха напредъка на Миранда значително, така че в края на всеки ден оставаше малко време за обучение в чисто сиво изкуство, главно илюзии. По времето, когато краят на следващата седмица наближаваше, девойката бе обявена за готова да пристъпи към последния си изпит.
Голяма купа с продупчено дъно бе прикрепена върху поставка, точно както изпитанието на Соломон. Но тази бе много по-голяма, а дупката бе по-малка. Миранда трябваше да я напълни с вода, извлечена от въздуха. Това нямаше да представлява проблем, ако не беше пролуката. Трябваше не само да създаде достатъчно вода, но и да го стори достатъчно бързо, за да не се излее.
Миранда съсредоточи съзнанието си, привличайки цялата влага, която бе способна да събере. Тя се изливаше на тънка струйка в купата, оттичайки се също толкова бързо. Трябваше да се постарае повече. Съзнанието й се протегна във всички посоки, дирейки още вода. Струята се усили, но пак не беше достатъчно. Някъде трябваше да има необходимото количество. Не й беше позволено да я извлече от езерото или морето — трябваше да бъде изсмукана от въздуха. Накрая умът й попадна на нещо, наподобяващо огромна водна маса, увиснала самостоятелно. Започна да я привлича, но водата явно се намираше много далеч, защото не чу капенето да се усили. Отвори очи и видя всички присъстващи да гледат нагоре.
— Не си я предупредила за това, нали? — попита Дийкън.
— Ти също не си. Ще бъде забавно! — каза Калипсо с широка усмивка.
Миранда искаше да извие глава и да погледне какво привлича вниманието им, но напрежението от концентрацията се усилваше, сякаш придърпваше океан, а нищо не идваше. Тогава, толкова внезапно, че едва не я изтръгна от концентрацията, водата дойде наведнъж. Сякаш се изливаше потоп — не само на желаното от нея място, а и навсякъде другаде. Девойката насочи колкото се може повече от водата в купата, не смеейки да отвори очи, защото се страхуваше какво може да види.
— Достатъчно! Много добре! Сега към умението! — радостно рече Калипсо.
Момичето отвори очи и видя, че водата се лееше под формата на яростен дъжд, въпреки че вече не я придърпваше. Бе досегнала самите облаци и сега трябваше да изчака бурята да спре. Наблюдаващите я отърчаха на сушина. Мин, току-що осъзнала се от шока на внезапното окъпване, се върна при Миранда. Останаха да я наблюдават само Калипсо, чувствайки се като у дома си сред дъжда, Дийкън, мокър до кости, но решен да не изпусне спектакъла и Мин, вярна както винаги.
— Просто оформи малко вода. Небеса, има предостатъчно. Искам ледена скулптура на… малката Мин, да кажем. И искам всеки детайл. Оформи я и я замрази. Почни веднага! — напъти Калипсо.
Миранда се подчини. Извлече вода от подгизналата почва, създавайки потрепваща маса. Енергиите й протичаха през водата, принуждавайки я да приеме формата на малкото драконче. Основната форма бе лесна, но когато дойде ред и на детайлите, девойката усети напрежението да разпъва ума й в множество посоки. Ноздри, люспи, зъби — всяка подробност трябваше да бъде пресъздадена и запазена. Трудно беше да се определи колко време бе изминало, но накрая пред нея стоеше почти идентично копие на дракончето й, седнало на задни лапи, отворило уста и леко изплезило език.
Миранда приложи обратната версия на едно от заклинанията, преподадени й от Соломон. Вълна пробяга през водата, превръщайки я в лед.
— Отлично! Великолепно изпълнение! Дийкън, я кажи, помниш ли глупавата магия, която използва Гилиъм? — попита русалката.
— Разбира се.
— Използвай я върху това произведение на изкуството. Трябва да бъде запазено във форма, по-издръжлива от леда.
Дийкън повдигна кристала си и затвори очи. Магията трябва да бе могъща, защото дори и в изтощеното си, отслабено състояние девойката усети силата й. По-недоловима вълна от светлина започна да прекосява повърхността на ледената статуя. Пълзеше бавно, наподобявайки дузина протягащи се пръсти — оставяше камък зад себе си. Когато ивицата достигна носа на статуята, Дийкън прекрати заклинанието и въздъхна облекчено. Статуята вече бе изработена от камък, запазена за идните поколения.