— Много добре се справихте и двамата. Беше истинско удоволствие да работя с теб, Миранда. Не си мисли, че след като вече не съм твой наставник, нямаш право да ме посещаваш. Дийкън, отведи я при Азриел. Аз трябва да отнеса това прекрасно творение долу.
— Какво? Азриел? Тя не е ли основателката? — запита Миранда, все още замаяна от усилието.
— Да, трябва да бъдеш провъзгласена за главен майстор! — рече той, отвеждайки я към кристалната арена. Междувременно призованият от нея дъжд не спираше да се лее.
— Но аз вече съм. Калипсо каза.
— Не, не. Станала си майстор в четири отделни дисциплини. Сега трябва да докажеш колко опитна си в практическото им приложение. Тогава ще бъдеш пълен майстор! — обясни Дийкън.
— Не разбирам? Толкова много нива ли има?
— О, да! Само в магията имаме девет степени. Новак, калфа, майстор, главен майстор, свръхмайстор, велик майстор, архимаг и старейшина. Отделно имаме бойни магове, специалисти, тълмачи…
— Какво? Покрила съм четири дисциплини, а още не съм преминала дори и половината йерархия? — невярващо каза Миранда.
— Ако имаш късмет, утре ще си я преполовила.
— Но аз едва мога да мисля. Как се очаква да премина още един тест?
— Не се притеснявай за това. И най-добре ми дай тоягата. Като нищо ще я счупиш.
Достигнаха кристалната арена. Съзирайки я за пръв път, Миранда бе поразена от красотата на мястото. Сега, обсипвана с дъжда, сипещ се от мрачното небе, гледката секна дъха й. Околните колони наподобяваха зъбите на някакво ужасно създание. Мин подскачаше наоколо, запозната и доста привързана към мястото, което сега изглеждаше толкова заплашително. Спряха край основата на една от издълбаните колони. Дийкън положи жезъла на земята.
— Преди да влезем, трябва да те предупредя. На всяка цена подходи сериозно. Опасността ще бъде истинска. Тя ще се опита да те измами. Целта й е да изпита ума ти. Няма да отстъпи. Виждал съм най-силните мъже и жени, които някога съм познавал, да излизат коренно променени. Собствените ми преживявания бяха леки, но трябва да кажа, че все още намират място сред кошмарите ми. Предстои ти вероятно най-предизвикателното усещане досега.
— Какво ще прави? — запита девойката.
— Не зная. Рядко повтаря даден тест. Готова ли си?
— Как бих могла? — отвърна Миранда.
— Тогава да започваме.
Тримата пристъпиха отвъд границата. Разликата бе като между деня и нощта. Веднъж стъпила вътре, главата на Миранда се изчисти и проясни, слънцето сияеше, от облаците нямаше и следа, а наместо студения, твърд кристал, нозете й усещаха мека, милваща трева. Тайнствено се доближаваше до представата й за юга. Недалеч се издигаше миролюбива сламена колиба.
Докато се отправяха натам, пред тях изникна жена. Материализира се като облак дим, скупчващ се заедно наместо да се разпръсква. Около грациозната й снага бе обвито черно наметало с бели огнеподобни нишки, които проблясваха и се извиваха, сякаш действително пламтяха. Бе няколко инча по-висока от Миранда, по-възрастна, но въплъщение на самата елегантност. Косата й бе бяла и се лееше по гърба й.
Дракончето показа обичайното си подозрение, настръхвайки при появата на жената, но когато разпозна в нейно лице честия си домакин, животното се успокои.
— Добре дошли. Очаквах нашия феномен. Благодарение на уменията ти, не се наложи да чакам дълго. А ти, Дийкън, доколкото разбирам, си помощникът на това младо момиче. Великолепно, моля, заповядайте вътре! — изрече тя с глас, който излъчваше вежливост.
Тя ги въведе вътре, където три стола с мека тапицерия заобикаляха трапеза с най-разточителните гозби, които Миранда бе съзирала през живота си. Всякакви сортове сирене, месо и хляб не оставяха и един свободен инч върху плота. Четиримата се настаниха — Азриел на челното място, Дийкън и Миранда от двете страни, а Мин приклекна на пода край приятелката си. Столът бе невъзможно удобен, а храната сякаш бе изскочила от нечия фантазия. Виното бе същински нектар. Месото се топеше върху езика. Атмосферата бе толкова топла и уютна, Миранда не можеше да се чувства по-спокойна.
Същото не можеше да се каже за Дийкън. Младежът седеше вдървено, ядейки бавно и по малко, сякаш единствено, за да предотврати онова, което щеше да се случи, ако не опиташе от храната. Страхът струеше от него със същата очевидност, с която Азриел излъчваше изтънченост. Когато приключиха, домакинята заговори отново.