— Може да не съм в състояние да усещам ума ти, но и глух щеше да чуе плясъка.
Водата около Миранда започна да се вледенява. Момичето се опита да достигне ръба на рова, но краката й бяха замръзнали. Азриел се изкикоти и спокойно се отправи към пиедестала, за да впише победата си. Девойката напрегнато слушаше как стъпките заглъхват. Тутакси призова достатъчно топлина, за да освободи нозе. Едва се бе измъкнала на брега, когато екзаминаторката спря.
— Знаеш, че винаги ще усещам кога си заловена и кога не. Не можеше да направиш нищо по въпроса.
Момичето, сега намиращо се на моста, се опита да се втурне тихо край нея. Щом обучаемата влезе в замъка, Азриел накара отделните камъни на пода да се издигнат, оформяйки клетка. Миранда рязко застина. Екзаминаторката понечи да иззлорадства, но спря. Посегна с ръка между каменните решетки. Пръстите й преминаха през фигурата на девойката.
— Илюзия? Не очаквах да видя нещо такова! — рече тя.
Екзаминаторката отърча навън и прогони всички илюзии, които не бяха нейно собствено дело. По стената бяха изникнали редица ледени пръчки, оформящи груба импровизирана стълба, отвеждаща към един от прозорците на първия етаж. За късмет на Миранда, тези отвори не бяха запечатани като прозорците от горното ниво. Азриел се издигна във въздуха и се приближи към отвора. Той се разшири, за да я пропусне, но Миранда вече бягаше надолу по коридора. Азриел излезе от стаята тъкмо навреме, за да види как във всяка стая влиза по едно копие на девойката.
— Колко забавно, обучаем с творческо мислене! — каза екзаминаторката.
Могъщата магьосница докосна стената с пръсти и камъкът стана прозрачен като стъкло. Ефектът продължи да се простира, докато през всеки съграждащ блок не можеше да се гледа. Една по една, илюзиите на Миранда бяха развалени, но не бе и нужно да се приключва. Промяната в замъка стресна истинската Миранда, която пристъпи назад, събаряйки шкаф с книги.
Когато очите й се срещнаха с тези на Азриел и жестока усмивка плъзна по лицето на наставничката, девойката скочи на крака и затича към пясъчния часовник. Бяха минали само минута-две, а правилата указваха, че тестът щеше да приключи, когато и последното зрънце се върнеше, откъдето бе дошло. Ако обърнеше стъкленицата сега, трябваше да удържи още съвсем малко. Азриел бързо се движеше към нея, необезпокоявана от стените, които се отдръпваха като завеси, за да й сторят път. Тъкмо когато нозете на екзаминаторката стъпваха в залата, Миранда сграбчваше стъкления часовник. Ако имаше късмет, щеше да успее да го обърне и да го обвие с лед.
Късмет, уви, нямаше. Когато увисналият пясъчен часовник бе извъртян леко, целият замък се наклони в противоположната посока. Девойката изпусна часовника и се плъзна по пода, удряйки се болезнено в стената. Нищо друго не бе повлияно от необичайната промяна, което бе добре, защото инак момичето щеше да бъде премазано под тежестта на мебелите.
— Сигурно ще се изненадаш да узнаеш, че не си първата, която се опитва да се възползва от тази подробност. Затова взех мерки пясъкът винаги да пада в правилната посока, без значение накъде е обърната стъкленицата. За да е весело, съм се погрижила ти също да падаш в посоката, към която я обръщам! — рече лукавата екзаминаторка.
Докато изричаше последното изречение, тя започна да извърта часовника, принуждавайки Миранда да залита или да пада. Приключи с обръщане на стъкленицата. Миранда се вкопчи в масата, към която бе притисната. Бе достатъчно масивна, за да я задържи.
— Щом така искаш — изрече Азриел. Внезапно всички мебели в залата, с изключение на пиедестала, книгата отгоре му и стъкленицата, полетяха нагоре. С гръмовен трясък на сцепено дърво, съдържанието на стаята се блъсна със сводестия покрив.
Миранда се замъчи да се изправи. Бе посипана с доволно количество отломки. Имаше много счупени кости, но бяха възстановени още преди да го е осъзнала. Докато тя се надигаше, Азриел долетя „долу“ до тавана и се превъртя, за да огледа щетите.
— Все още се движиш? Много добре. Ще трябва да те обуздаем.
Очите на магьосницата се плъзнаха из стаята, дирейки нещо, с което да измъчва обучаемата си. Спряха се на полилея, който все още висеше „нагоре“, незасегнат от промяната. Тя се усмихна, а наподобяващите крака поставки за свещи внезапно оживяха, залазвайки по веригата и тавана по подобие на украсен паяк. Докоснатото от свещеливите крака избухваше в пламъци. Миранда се освободи и се втурна с цялата си налична бързина сред обсипания с отломъци таван, но съживеният канделабър напредваше сред боклука като че ли е бил роден за това, а то всъщност така си и беше. Псевдосъществото отскубна веригата си и я хвърли, увивайки я около клетото девойче. В миг беше овързана здраво, а огънят пълзеше около й.