Обрулен и избелял знак обявяваше мястото за форт Уик. Още няколко стъпки я преведоха през прогнилата рамка, някога приютявала врати, достатъчно масивни да удържат таранен удар. Едната половина от портите липсваше, несъмнено послужила за подпалки през някоя особено сурова зима. Другата се бе откачила от долната си панта и бе заровила ъгъл в земята. Постройките, които не бяха кой знае колко многобройни, бяха в малко по-добро състояние. Но само малко.
В центъра на града се издигаше висока постройка, заобиколена от редица по-дребни. Тук-таме древната дървена сивота на стените отстъпваше на кафявите и жълти тонове на по-нови дъски. На мястото, където някога се бяха издигали войнишки койки, сега се издигаха рафтове със зле изработени стоки. Бившата оръжейна приютяваше нискокачествената продукция на местния кожар. Мястото на някогашната конюшня бе заето от магазин, отбелязан с два издълбани кръстосани меча. Може би там можеше да се отърве от тежкия меч и да се сдобие със средства, които щяха още повече да облекчат пътуването й.
Миранда бързо пристъпи към вратата и я отвори. Вътре имаше простовата маслена лампа, която хвърляше светлината си върху разнообразни оръжия. Зад тезгяха стоеше възрастен мъж, лениво дялкайки дървена тояга. Ако треските по дрехата му и плота можеха да послужат за индикация, очевидно това бе представяла единствената му дейност от доста време. Съзирането на клиент го сепна, но тъй като сивата му коса бе достатъчно безредна, щръкването й не можеше да бъде отнесено към уплах. Бе изключително слаб, но се раздвижи със значителна бързина при вероятността да продаде нещо. Погледна към вратата, но когато тя се затвори, без да влезе друг клиент, в нетърпеливия му поглед проблесна объркване.
— Привет, млада госпожице. Какво мога да направя за теб? — запита той с глас, който напълно съответстваше на чертите му. — Изгуби ли се?
— Оръжия ли продаваш?
— Да — увери я продавачът.
— В такъв случай явно не съм се заблудила.
— Разбирам. Поднасям извинения, госпожице. Рядко ме посещават млади дами. Ако трябва да съм откровен, рядко идват и хора.
— В такъв случай бих си помислила, че ще се зарадваш на появата ми.
— О, но аз се радвам, госпожице. Всъщност имам точно каквото търсиш.
Слабоватото старче докуца до една от кутиите зад тезгяха, мърморейки си.
— Точно като за нежни ръце. Красиви, леки… и малки — мълвеше продавачът.
Докуца отново до тезгяха с копринена възглавница, върху която бяха подредени малки ножове. Постави я на плота, до вързопа, който Миранда бе сложила междувременно. Това предизвика любопитен поглед от страна на старчето.
— Аз ли го сложих тук? — рече то, почесвайки се по главата.
— Не, сър, аз — отвърна Миранда.
— А… защо?
Годините очевидно не бяха го пощадили.
— Бих желала да го продам.
— А, добре, после ще уредим и това — рече, потъвайки отново в търговската си треска. — Първо погледни какво предлагам. Стилет! И то великолепен, можеш да бъдеш сигурна. Красив и тънък, но здрав. Изработен от най-як метал. И няма да се изкриви, никак даже. Понечи ли някой да те тормози, госпожице, забиваш му тази кама между ребрата. Никакво усилие няма да ти отнеме, със сигурност. Забивай до дръжката. И никакви проблеми от досадника, сто процента.
— Хубаво, обаче бих искала да погледнеш този меч.
— Госпожице, нямам навика да събирам ръждясали реликви, дори и от очарователни клиенти като теб — рече той със смигване.
Миранда понесе комплимента заради сделката, която се надяваше да сключи.
— Смятам, че това оръжие ще разпали интереса ти.
Девойката отметна съдрания плат и внимателно се вгледа в лицето на търговеца. За миг очите му се разшириха от удивление, но бързо се върнаха в обичайното си мудно и отпуснато състояние. Сега играта щеше да започне. Съветите на чичо й Едуард често отекваха в главата й, замествайки майчини заръки, а станеше ли дума за пазарене, можеше да предложи множество наставления: „Единствената разлика между пет и десет медни е увереността. Колкото и неразумна цена да дадеш, ако си уверена, тя не ще помръдне и на инч.“
Миранда се нуждаеше и от допълнителна предпоставка, което в известна степен бе неин недостатък. Със сигурност увереността бе ключова — но при Миранда увереността почиваше върху честност. Бе отлична лъжкиня, но просто се справяше далеч по-добре, подкрепяна от истината. Затова бе развила умението си да скулптира правдата в нещо, което можеше да й послужи.