— Откъде една крехка дама се е сдобила с такъв голям меч? — запита старецът.
— Повери ми го скъп приятел — отговори Миранда. Загиналият войник я бе спасил, оставяйки й меча си. Това в нейните очи бе достатъчно, за да й бъде приятел.
— Значи е стар — рече търговецът, дирейки причина да намали цената.
— Възрастта не е от значение. Острието е непокътнато и в отлично състояние — рече тя, внимавайки да не попадне в капана му.
Няколко слова изникнаха в паметта й.
— Обърни внимание на острието и отличната закалка — добави тя, служейки си с впечатленията на Лео.
Двамата се пазариха почти час. Накрая той сведе цената до петдесет сребърни плюс камата и ножница. И двамата знаеха, че оръжието струва десет пъти повече, но тя не бе алчна. Ако проявеше същите умения при пазаренето с останалите търговци, щеше да се сдобие с всичко необходимо, че дори и да й остане ресто.
— Точно сега нямам всичките пари. Боравя предимно с медни монети, така че освен ако не искаш да нарамиш няколко хиляди от тях, ще трябва да изчакаш да разменя със снабдителя си.
— Разбира се — отвърна тя. — Колко време ще ти е нужно?
— Три дни. Най-близката странноприемница е в Крайдол — търговецът насочи треперещ показалец в посоката, от която тя бе дошла.
Миранда нямаше намерение да се връща там, така че премисли друг вариант.
— Има ли църква наблизо?
— Набожна, а? Радвам се да го чуя. В днешно време никой не се заслушва в правдивите слова. Особено вие, младите. Истината да ти кажа, то и на мен не ми остава време да ида. Духът е готов, но старите крака не щат да ме отведат там. А някога…
И старецът се опита да й разкаже отегчително дългата история на атлетическите постижения от младостта си. След третата случка бе прекъснат с молба да обясни къде се намира църквата. Продавачът каза, че пътят се разклонявал след около половин час южно. Свиела ли наляво, след още час щяла да намери черквата. След като взе бележка за скъперническата сума, Миранда се отправи на път.
Небето изглеждаше недружелюбно. Миранда ускори крачка. Снегът падаше внезапно и обилно по това време на годината. Минутите течаха, въздухът ставаше по-студен, вятърът захвърляше в лицето й жилещи ледени късчета. Придърпа окъсаната си качулка и се приведе към вихъра, който вееше от югоизток. Едва бе достигнала разклона, когато стихията започна да завихря не само вдигнати от земята снежинки, но и пресни такива, долетели от небето. Девойката пое по левия път, излагайки дясната си страна на немилостивите атаки, до този момент понасяни от лявата й буза. Студът я притесняваше много малко, вместо това умът й обмисляше последиците му.
Сам по себе си, снеговалежът щеше да я позабави. Идентично, само вятърът представляваше по-скоро отегчение, отколкото заплаха. Ала заедно бяха смъртоносна комбинация. Вятърът и снегът се усилваха с еднаква ожесточеност. Не намереше ли скоро подслон, цялото пазарене щеше да е пропиляно. Често отгоре й се стоварваше толкова силен повей, че Миранда бе принудена да спира. Затвори уста и задиша през носа. Копнееше да вдиша дълбоко, но знаеше, че леденият въздух щеше да разкъса вътрешностите й, ако първо не го сгрееше.
Слънцето все още се намираше високо в небето, но снежната завеса поглъщаше лъчите му, превръщайки ранния следобед в здрач. Пътят пред нея се бе свел до бяла стена. В тези условия можеше да премине на един лакът от църквата, без да я забележи. Откривайки, че очите й са безполезни, Миранда ги затвори, за да ги запази от вятъра. Сега се осланяше само на звуците от стъпките си. Дори и под преспите, пътят хрущеше по различен начин от откритото поле. Не след дълго тя не ходеше, а по-скоро газеше сред сняг до коленете. С всяка крачка напред и всяка снежинка, надеждата да открие църквата угасваше.
Заледен участък под снега я накара да се подхлъзне. Тя полетя напред, опитвайки се да възстанови равновесието си, но някакво невидимо препятствие болезнено хласна рамото й. Иззад затворените й очи проблеснаха искри. Девойката открехна клепачи, за да се огледа и едва не извика от радост при вида на замръзналите цигли на църквата. Опипвайки стената с почти изгубилите усет пръсти, тя намери портата. Нетърпеливо я бутна, но само след няколко инча вратата застина и не искаше да помръдне.
— Ехо? — викна Миранда, тропайки отчаяно. — Нуждая се от помощ! Пуснете ме, моля ви!