Даже и да бе последвал отговор, воят на вятъра й попречи да го чуе. Блъсна вратата с цялата си сила. Тя се отвори още малко. Нов тласък разшири пролуката, тъкмо колкото да се промъкне. Това бе затруднено от раницата и дългия меч, но все пак успя да го стори. Веднъж озовала се вътре, Миранда блъсна портата и я затвори.
След като си пое дъх и отръска снега от дрехите си, огледа очевидно необитаваната църква. Бледо бяло сияние се процеждаше през заснежените прозорци, предоставяйки подобаващо малко светлина за малкото, което имаше да се види. С изключение на някакъв счупен стол и натрошените пейки, в помещението нямаше други мебели. Повече от ясно беше, че мястото е било плячкосано отдавна. В помещението имаше камина, а в единия край се издигаше платформа.
Миранда седна на пода, опирайки гръб във вратата. Подслонът не бе нищо особено, но вече усещаше топлина да плъзва по лицето й. Известно време седя неподвижна, позволявайки на сърцето да се успокои, слушайки как вятърът трополи с кепенците. Когато най-накрая се поотпусна и треперенето спря, Миранда се надигна да огледа камината. Коминът бе чист, така че поне огънят нямаше да представлява проблем. Насъбра дърва от счупена пейка и внимателно ги подреди в огнището.
Успя да накладе огън. След като се наслади на блажената топлина, девойката извади провизиите си. Остатъкът от откраднатата храна щеше да й стигне за днес. Всъщност щеше да е по-разумно да я раздели на дажби, тъй като бе напълно възможно бурята да я задържи за няколко дни, а друга нямаше. Обаче месото и без това си беше старичко… Предпочиташе да има пълен стомах днес, отколкото разстроен утре. Струпа цялото осолено месо в тигана и го постави над огъня.
Пламъците бяха твърде слаби, за да сгреят цялото помещение, но свитата край огъня Миранда най-сетне дойде на себе си. Миризмата на месото не бе точно апетитна, събудила спомени от скандалните чичови кулинарни опити. Всеки път, щом се опиташе да сготви нещо по-сложно от нагряването на съд с вода, резултатите бяха отвратителни. Баща й се бе шегувал, че ако му приготвел още един буламач, щял да го изпрати при враговете.
Един от последните пъти, в които видя баща си. Миранда се опита да прокуди нежеланите спомени, но очите й се насълзиха. Бе глупаво, но нещо в нея отказваше да повярва, че баща й е мъртъв. След всички тези години, тя продължаваше да разпитва за него из всяко ново селище, макар че получаваше в отговор само съмнение и незнание.
Повей от счупен прозорец се гмурна през най-голямата дупка в наметалото на Миранда, напомняйки й, че то плаче за смяна. Обаче в никакъв случай нямаше да стори това. Спомените бяха прекалено ценни, за да ги захвърли само защото вече са изчерпали полезността си. А този плащ бе последната вещ, останала й от чичо Едуард. Отмота одеялото от меча и се уви с него. Припомняйки си историята на наметалото, смътно се сети, че я бе разказала и на Лео. Прищя й се той отново да е тук.
Пламъците подскачаха върху огледалната повърхност на острието. Миранда се взря в острия ръб. Вероятно бе използван в битка, със сигурност излаган на природните стихии, а мечът изглеждаше като че бе изкован днес. Премести очи към дръжката. Никога не бе виждала подобни скъпоценни камъни, макар че ако трябваше да бъде честна, не бе съзирала и кой знае колко скъпоценности през живота си. Тъмносиният камък в средата на дръжката привлече вниманието й. Можеше да се взира в него вечно, сякаш насочила очи по протежението на безкраен тъмен тунел.
Миранда посегна към великолепното острие, но спря. Обърна манта си нагоре, същата, с която го бе докоснала първоначално. Бе се възстановила бързо. Бяха останали само тънък розов белег, прорязващ манта и червено петънце под средния й пръст. По-дългият белег, в средата на ръката, приличаше на две разделени вълни. Червеното петно се намираше над и между вълните. Острието бе украсено със същия символ. Острието, а не дръжката.
Внимателно докосна ножницата и преобърна меча. Нямаше символ около мястото, където ръката й бе докоснала дръжката. Как можеше да се е заформил подобен белег?
— Магия — реши на висок глас. Собственикът трябва да беше омагьосал оръжието, така че да дамгоса крадеца. За такова прекрасно острие мярката изглеждаше напълно разумна.
Доволна от обяснението си, Миранда се загледа в огъня. Използвайки крайчеца на одеялото като ръкохватка, за да се предпази от ново изгаряне, девойката отдръпна съда. Топлината не бе допринесла с нищо за вкуса, но порцията все пак бе засищаща. Подкрепила се, Миранда осъзна, че трябваше да изчака преминаването на бурята. Изнурените й мускули недвусмислено изразяваха своето виждане по какъв начин трябва да уплътни чакането. Намери може би единствения нестрошен стол в цялата църква и се настани в него. Седенето върху студения под бе едно, съвсем друго — да спи върху му. Веднъж настанила се удобно, тя се уви още по-плътно с одеялото и се унесе, без да обръща внимание на факта, че денят щеше да приключи след няколко часа.