Изглежда нощта в истинско легло я бе разглезила. Тропащите кепенци и нахлуванията на вятъра няколкократно я изтръгваха от съня. Първоначално скачаше сепнато и се оглеждаше, но скоро се опита просто да не им обръща внимание. В известен смисъл от накъсаната дрямка имаше полза. Тя не й позволяваше да потъне в отвратителните кошмари. Никога през живота си не бе сънувала повтарящ се сън, макар да се бе надявала да й се случи. Говореше се, че подобни сънища криеха някакво значение. Мрачните, ужасяващи видения на мората със сигурност не вещаеха нищо добро.
Наситила се на насечените сънища, Миранда отвори очи. Жълтият отблясък на пламъците играеше по стените на инак мрачната църква. Това й се стори странно. Не бе подклаждала огъня с часове. Опита се да се извърти към мистериозно енергичния огън, но нещо й попречи. Все още сънена, тя се замъчи да открие причината да изпита тежест в гърдите. Около нея бе намотано въже, приковаващо я здраво към стола. Хватката на обзелата я паника не отстъпваше по безмилостност на вървите. Не само въжетата, но и одеялото ограничаваше движенията й. Влудяващите опити да измъкне ръце регистрираха незначителен напредък — и надеждата й бе също толкова незначителна. Успя единствено да събори стола. С много усилия го плъзна по пода към мястото, където бе оставила меча, ала него го нямаше.
Миранда се концентрира. С мятане нямаше да стигне доникъде. Трябваше да мисли. Кой би направил това? Кой е направил това? Мечът бе единствената й ценност. Защо му е на човек, умеещ да се промъква толкова тихо, да я връзва, след като спокойно е можел да вземе меча и така? Замята се отново, чувайки дрънченето на среброто в джоба си. Дори не беше обрана.
— Няма логика в това! Открадва меча, завързва ме, подклажда огъня?! — викна отчаяно тя. — Защо му е да слага подпалки? Освен ако…
Освен ако въпросният човек все още не се намираше тук. Миранда застина и напрегна слух, страхувайки се дори да диша. Чуваше само потракването на дървените капаци и пропукването на пламъците. Стреснатото й съзнание ги превръщаше в полудочути стъпки. Накрая се отказа. Какво можеше да стори, дори и да чуеше? Нищо — докато беше завързана. Претърси ограничената част от пода, намираща се в полезрението й, дирейки нещо, каквото и да е, с което да се освободи. Огънят! Можеше да изгори въжетата! По-трезвото обмисляне я накара да осъзнае, че одеялото и дрехите й щяха да пламнат много преди вървите. Да не говорим какво щеше да се случи с кожата й. Трябваше да има друг начин.
Из помещението бяха пръснати парчета натрошено дърво. Ако успееше да достигне до някоя от тези купчини, да освободи ръка, да вземе парче и с негова помощ да разхлаби нишките, можеше да се отскубне. Планът не беше кой знае какво, но пак бе повече от сегашното бездействие.
Падането я бе блъснало болезнено към края на стола. Редувайки десния си крак с дясното рамо, Миранда съумя да се придвижи по пода. Всяко прихлъзване бе съпроводено с висок стържещ звук. Ако пленилият я все още бе наблизо, несъмнено щеше да чуе, но това нямаше значение. Трябваше да избяга. След цяла вечност плъзгане, успя да достигне до няколко парчетии, лежащи върху пода.
Ръцете на Миранда се намираха под одеялото, така че нямаше как да достигне до дървото. В ума й се зароди идея. Беше глупава, отчаяна, вероятно нямаше да проработи. Също така бе единственият й шанс. Като пое дълбоко дъх и се напрегна, девойката стовари рамото си върху купчината с цялата сила, на която бе способна. Нацепеният край на един от отломъците проби одеялото и се впи в плътта й. Колкото и да бе болезнено, точно на това се бе надявала. Проплака от непоносимата болка и бавно изви лявата си ръка изпод одеялото. Въжето силно ограничаваше движенията, но с невероятно усилие Миранда успя да придвижи пръсти до вече подгизналото от кръв парче. Стисна го немощно и се зае да го изтегля.
Колкото и болезнен да бе видът му, изтеглянето на отломъка се оказа двойно по-мъчително. Много внимателно девойката изтегли парчето от одеялото и рамото си, точно над най-горното от въжетата. Нож щеше да я освободи с няколко замахвалия, но нащърбеното парче разсичаше само по няколко нишки наведнъж. След цяла безкрайност стържене, въжето бе почти протрито. Миранда се напрегна и то се скъса. Останалите намотки се разхлабиха и тя най-сетне се озова свободна.