Наранената ръка първа достигна пода, тъй че трябваше бързо да се претърколи. Заради дългото стоене в една поза, изправянето представляваше известен проблем. Заставайки на крака, Миранда се огледа и напрегна слух. Беше сама. Вързалият я очевидно си беше отишъл, тъй като звуците й не бяха предизвикали отговор. Остро пулсиране в ръката й привлече вниманието й. Кървеше обилно. Убедена, че е в безопасност, поне за момента, тя реши да се погрижи за раната. Одеялото вече не ставаше за нищо, но поне можеше да изпълни и едно последно предназначение. Раздра го на ивици и омота наранения крайник. Кръвта от раната се бе просмукала през ризата и одеялото, събирайки се на пода. Видът й подсили световъртежа, предизвикан от загубата й.
Погрижила се за най-спешния си проблем, Миранда насочи мислите си към бягството. Прецени ситуацията. Естествено, раницата й я нямаше. Дръпване на вратата показа, че е солидно залостена отвън. Прозорците бяха все малки и разположени много високо. Имаше само един, достатъчно голям, за да послужи за бягство — този над амвона — но и той се намираше на недостъпна височина. Трябваше отново да опита вратата.
Грабна солидната дървена дръжка и дръпна с все сила. Бавно се отвори цепнатинка, изчезнала в мига, в който Миранда спря да дърпа. Не беше кой знае какво, но предоставяше известна надежда. Девойката заоглежда купчините натрошени дърва, докато не откри подходяща дъска. Поставяйки края й между дверите, Миранда я използва като лост. Дори и така, вратата се отвори само на един-два инча. Внимателно застопорявайки дъската в отвора, за да не отидат усилията й на вятъра, пленницата долепи око до тесния портал към външния свят.
Бе нощ, непробиваемата покривка на облаците не пропускаше нито лъч лунна светлина. В непрогледния мрак едва можа да различи няколко намотки от същото въже, доскоро стягало я, да пречат на излаза. Нямаше как да го среже, а колкото по-силно дърпаше, толкова по-здраво то пристягаше вратите.
— Но разбира се! — рече тя, тутакси залепвайки длан над устата си.
Въжето! Можеше да го използва, за да избяга. Отивайки бързо до вървите, тя ги съедини, сдобивайки се с яко въже със значителна дължина. Спирайки се на тежко дървено парче, тя го привърза към единия край. Изобретателната млада дама изтича към счупения украсен прозорец и хвърли парчето нагоре. Пронизителната болка в рамото й лиши хвърлянето й от известна сила и то се оказа неуспешно. Пренасяйки въжето в левицата си, Миранда опита отново, достигайки прозореца, но не успявайки да се вклини. Последва трето хвърляне.
След като изпита въжето, девойката се опита да се покатери. Нараненото рамо отново се оказа пречка, но тя нямаше намерение да му позволи да й попречи. С невероятни усилия отдели крака от пода, само за да се строполи отново секунда по-късно, предшествана от тихия, но непогрешим звук на метал, впиващ се в дърво. Погледна нагоре и видя нож за хвърляне да стърчи от стената. Проследи го до източника му, тъмна фигура на покрива край един от по-малките прозорци.
Стържещ звук привлече вниманието й отново към прозореца. Лишено от опора, дървеното парче се изхлузваше навън, отнасяйки и скъпоценното въже със себе си. Оставаше й само парче, не по-дълго от ръката й. Когато погледна отново към човека, попречил на бягството й, фигурата му бе изчезнала.
— Кой си ти?! Какво съм сторила? Защо ме държиш тук?! — провикна се Миранда. Отговори й мълчание.
Победена, Миранда изправи поваления стол и седна, не по-свободна от времето, когато въжетата я бяха стягали и с бързо вцепеняваща се десница, напомняща й за поражението. Отново огледа затвора си. Дребни прозорчета се издигаха от двете страни на наклонения покрив, на свой ред заслонени от друг, по-малък. Над входа имаше малка стая, която някога бе помещавала църковната камбана. Дупката, през която бе висяло въжето й, сега можеше да се похвали с няколко прогнили нишки. Дъска, с няколко разкривени стъпала бе всичко, останало от някогашната стълба за поддръжка.
Миранда отиде до вратата, която бе успяла да открехне. Едноинчовата пролука все още бе непокътната. Врагът й лесно можеше да избута дъската, лишавайки девойката и от тази й дребна победа, ала цепката продължаваше да стои, пропускайки пронизителния вятър. По-рано днес Миранда се бе молила да я пуснат, но сега искаше само да излезе. Отново долепи око до пролуката.