Небето на изток бе започнало да порозовява, багрейки ослепителния сняг в лек пурпур. Виждаше се само непознатият, облечен в същото проклето наметало като всички останали северняци. Стоеше с насочен на изток поглед, загърбил Миранда. Нейде в далечината, по заснежения път се движеше черна точица. С приближаването си тя се превърна в конна шейна. Обичайна гледка след ужасна буря. Виелиците далеч не бяха редки събития, а изчакването пътищата да станат отново проходими бе сигурен начин да попаднеш на следващата вихрушка. Ала бе очевидно, че никой не бе минавал по този път от много месеци, с изключение на онези, ограбили църквата. Появата на шейната не можеше да е съвпадение.
Когато се приближиха достатъчно, Миранда успя да разгледа конете, самата шейна и четиримата войници, които слязоха от нея, носещи непогрешимата емблема на Северната армия. Сърцето й се оживи. От години не се бе радвала при вида им, но днес те представляваха единствения й шанс за спасение.
— Насам! Тук съм! Помогнете ми! — изкрещя тя, удряйки по дверите с юмруци. Остра болка в рамото бързо сложи край на ударите, но Миранда продължи да вика.
Когато се убеди, че е била чута, девойката погледна през пролуката. Четиримата войници стояха тихо пред вратата, облечени в пълно бойно снаряжение и спуснати забрала. Първият спокойно говореше с фигурата в наметало, а останалите изчакваха. Не се отправиха към вратата. Тя напрегна слух. Само войникът говореше достатъчно високо, за да чува думите му.
— Онази, която е докоснала меча? Възложено ни е да я намерим, както и оръжието — отвърна той в отговор на нечутия коментар на фигурата.
Онзи с наметалото измъкна вързоп и го подаде, очевидно Мирандиния меч. Войникът го взе с ръкавичените си ръце и го размота. След като го огледа толкова внимателно, колкото бе възможно със спуснато забрало, той погледна към непознатия.
— Изглежда е търсеното от нас. Ще вземем момичето и ще потегляме — рече той, пристъпвайки към вратата. Пленилият Миранда го спря, хващайки го за рамото.
— Какво? — раздразнено попита войникът.
Фигурата протегна ръка с дланта нагоре.
Надеждите й изчезнаха, когато осъзна видяното. Той искаше да му се плати! Северната армия бе в съдружия със странника, който я бе заловил! Защо? Какво искаха от нея? Хиляди ужасени мисли се блъскаха из съзнанието й, а сърцето й щеше да се пръсне. Размяната на реплики между съзаклятниците продължаваше.
— Залавянето и връщането на мечодържеца е отговорност на Съглашенската армия. Без значение какви заповеди си получил, намесата ти се счита за предателство. Благодарение на факта, че намесата ти е била изцяло ползотворна, няма да бъдеш съден — рече войникът.
Непознатият отвърна нещо, прекалено тихо, за да бъде чуто, но езикът на тялото му издаваше значителен гняв.
— Не съм бил уведомяван за подобно споразумение, а дори и да бях, то би било определено за незаконно. Няма да получиш възнаграждение. Съветвам те да приемеш това и да си благодарен, че няма да те съсечем на място.
Умът й трескаво работеше. Как би могъл някой да търси нея и меча? Бе го намерила на полето само преди ден-два. Очевидно е бил там за известно време. И как я бяха открили толкова бързо? Никой не знаеше, че ще е тук, дори и самата тя, докато старецът… старецът. Трябва да бе предположил, че е откраднала меча и й бе казал къде да иде. Продължаваше да допуска грешки кому да се доверява за напътствия. Онзи с плаща сигурно бе ловец на глави. Нещата изглеждаха зле. Ако Съглашенската армия искаше да я отведе, нищо чудно да съзираше последния си изгрев. Само обвинение бе повече от достатъчно, за да се озове в тъмница, а ако оръжието бе достатъчно ценно да го търсят ловец на глави и армията, Миранда можеше да си остане затворена за цяло десетилетие.
Междувременно размяната на реплики между ловеца на глави и войниците се нажежи. Останалите ратници, които до този момент бяха стояли безучастно, започнаха да наобикалят наемника. Водачът им пристъпи към вратата и се зае да развързва въжетата, закривайки гледката на Миранда. Беше обзета от емоции, но въпреки това забеляза нещо особено в него. Изглеждаше… чужд.
Проблясък я накара да погледне зад водача. Войниците бяха започнали да се отдръпват, но на никого от тях не се удаде да направи и втора крачка. Един след друг се сгърчваха неестествено и се отпускаха на земята. Краят им бе настъпил за един миг, от един-единствен удар, прекалено бърз, за да бъде проследен от окото. Издрънчаването на броните им привлече вниманието на командира. Главата му още не бе приключила обръщането си, когато стоманен размах я отдели от раменете му.