Миранда се отдръпна, но кървавата сцена се бе запечатала в ума й. Препъна се, виеше й се свят, стомахът й се бунтуваше. Видяното я бе отвратило и физически, девойката не можеше да се държи на крака. Замаяно седна на пода, давейки се.
Някак успя да се овладее. Когато се почувства достатъчно добре, очите й се насочиха към вратата. Убиецът още бе там, чувстваше го. Отново бе настъпила инверсия. Желанието й да блъсне вратите широко отворени и да вкуси свобода бързо бе заменено от настойчива молитва да останат затворени, за да не влезе онова чудовище. Цяла вечност не откъсна взор от дверите, страхувайки се дори да премигне.
Утринната светлина пролази по пода пред нея. Миранда напрегна всички сетива, опитвайки се да предугади какво е намислил убиецът. Само изцвилването на някой от конете и капенето на топящия се сняг нарушаваха тишината. Бавно, внимавайки да не издаде звук, тя се изправи на крака и се промъкна към вратата, напрегнато насочила очи в ивицата светлина. Оставаха й само една-две стъпки, когато въпросната ивица бе засенчена. Девойката се втурна назад, препъвайки се в парче дърво и стоварвайки се болезнено на земята. Размазаното от бързината на замаха оръжие просъска, разсичайки въжетата. Вратите се разтвориха широко, очертавайки мрачния силует на убиеца върху светлината на снега, накарала Миранда да замижи.
Присвивайки клепачи, девойката пипнешком намери парче дърво и го сграбчи. Бе видяла с каква бързина се бе разправил с обучени войници, но нямаше намерение да даде живота си без бой. Ако чудовището се канеше да я довърши, Миранда щеше да се постарае то да съжалява за решението си. Едва силуетът му бе започнал да придобива по-ясни черти, когато ловецът на глави изчезна от светлината. Сега се криеше нейде в сенките. Очите на девойката бяха безполезни, тъй като резкият контраст на светло с тъмно не й позволяваше да види нищо. Преди дори да успее да реагира, дървото бе отскубнато от хватката й. Ръката й бе болезнено извита зад гърба и Миранда бе принудена да пристъпи назад.
Борейки се, тя бе отведена навън. При всяко мятане, острата болка във вече нараненото й рамо я караше да продължи. На най-плитките места снегът стигаше до глезените, а най-високите преспи се издигаха с човешки бой. Когато наближи конете, ръката й бе освободена с едно последно тласване. Нов челичен захват стегна главата й, лишавайки я от възможността да се обърне. Един от конете бе отделен от впряга, всичките му военни отличителни белези бяха отрязани.
— Върви. Веднага! — долетя груб и престорен шепот в ухото й, но несъмнено мъжки. Последната дума бе пропита с гняв, позволявайки донякъде да определи гласа.
Миранда затаи дъх, усещайки студеното острие на нож да се допира до гърлото й.
— Надзърнеш ли към мен, ще те сполети тяхната съдба! — рече той, обръщайки главата й към останките от войниците.
На мястото, където някога се бяха издигали хора, сега имаше купчина метал. Снегът около нея бе надупчен от литналите пръски кръв, а върху броните имаше петна, по-черни от които бе виждала само на онова поле преди няколко дни. Нещо повече от острие бе докарало гибелта им. Някаква нечиста магия бе обезобразила телата им. Той бе отнел не само живота им, бе им отнел и човечността. Саможертвата им нямаше да може да бъде почетена с погребение. Беше ужасно.
С мъка Миранда се покатери върху коня. Не бе предназначен да бъде язден отделно, така че беше неоседлан. Девойката и преди беше яздила без седло, но не се чувстваше особено удобно. Сега обаче не бе удачен момент да възразява.
Докато дърпаше юздите и поемаше на път, главата й гъмжеше от смайващите днешни случки. Ловецът на глави я бе пленил, бе я вързал и беше откраднал най-ценното й притежание. А в същото време беше й оставил парите и добавил подпалки в огъня, макар самият той да не се бе грял. Огънят очевидно бе за нейно удобство, но защо? Бе ясно, че странникът има някакво приложение за нея, но след като бе убил онези, дошли да я отведат, беше й предоставил възможност да избяга и дори настоял да я използва. Защо? Това част от някаква извратена игра ли беше?
Миранда пришпори коня. Вече се бе отдалечила на десетки крачки от него, но пак можеше да отгатне къде точно в гърба й ще се забие острието, което щеше да долети още при най-малкото поколебаване от нейна страна. Изминаха минути — не знаеше колко — преди да достигне разклонението на пътя и да се почувства в достатъчна безопасност, за да спре.