При тази почивка конят издишваше насечено, изпълвайки въздуха около муцуната си с облаци. Миранда погледна към гърба му и се навъси. Така й не си бе получила обратно раницата. Разполагаше само с трите сребърни монети, дадени й от дружелюбния лисугер. Едва вчера, а вече й се струваше, че е било преди цяла вечност. Девойката погледна на юг. Нямаше смисъл да се връща при мъжа, който бе пратил войници по дирите й. Щеше да се отправи към следващия град, да се екипира и сетне щеше да прецени какво да прави.
Освободена от вцепенилия я страх, Миранда осъзна три неща. Първо, студът бе непоносим. Прекараната на завет нощ само влошаваше нещата. Втора идваше болката в рамото й. Бе се засилвала неумолимо от студа, но девойката едва сега бе имала време да я осъзнае. И последно, когато конят пое в лек тръс, бе чула особено дрънчене. Звучеше различно от подрънкването на сбруите. С разпалено любопитство, Миранда подири източника на звука. Скоро го откри. Торба, привързана към един от ремъците. Младата дама я откачи и я разтвори. Видяното я потресе.
Кесията, която й бе открадната по-рано. Нямаше никакво съмнение. Не можеше да сбърка захабената кесия и медните монети. Как? Как се е озовала тук? Убиецът трябва да е бил там, в онази кръчма, онази нощ. Как инак би се сдобил с кесията? И защо му е да й я дава? Дали е искал тя да знае? Разтърси торбата и видя, че вътре се намираше камата й, както и бележка. Нетърпеливо сграбчи листчето, убедена, че съобщението не бе представлявало част от съдържанието на кесията преди.
Бе изписано върху грубовата хартия, с прилежна ръка, и гласеше:
Животът ти приключи в деня, в който докосна онзи меч. По здрач всеки клюкар и издайник ще знае името ти. По изгрев всеки страж и войник ще знае лицето ти. С повторното падане на нощта не ще откриеш безопасно място сред собствените си люде. Използвай последните си часове анонимност да се отдалечиш колкото се може повече от хората.
Тя потръпна, но този път не от студ. Бе станала част от нещо, което не разбираше. Мечът го нямаше, ала тя още не беше в безопасност. По каква причина я търсеха? Защо докосването на едно оръжие да я превръща в такава престъпница? И защо убиецът й дава този съвет? Въпросите я заливаха един подир друг, а отговори нямаше.
Опита се да се съсредоточи върху позитивното, ако можеше да открие нещо в тази категория. Първата й мисъл бе, че е имала късмет да се отърве жива. Войниците не бяха разполагали с това щастие. Също така имаше и кон. Тъкмо нещото, с което се бе надявала да се сдобие след продажбата на меча. И бе се отървала от гнусното оръжие, макар не по начина, по който бе възнамерявала. Беше освободена от бремето на вървежа — но нямаше да може да се наслади на ездата, защото тя й оставяше повече време да мисли, а Миранда се намираше в момент, когато това бе последното нещо, което й се прави.
Във всичко, случило се досега, само едно бе сигурно. Нещата не бяха приключили. Думите върху бележката бяха правдиви. За дни делата й, каквито и да бяха те, щяха да достигнат всички кътчета на континента. Нямаше представа каква неправда е сторила, но само след няколко часа всички останали щяха да знаят и да я нарочат за виновна. Нямаше значение, че единствените хора, които знаеха истината, бяха мъртви или бегълци — подобна история се сдобива със собствен живот. Можеше сама да прекосява земята, нашепвайки се в людските уши, жертвайки истинността за бързина на разпространение. Клюките по някакъв начин съумяваха да избегнат природните закони. Хората щяха да узнаят.
С по-задълбоченото обмисляне на днешния ден, тревогата на Миранда нарастваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да прогони сцените на смърт и вледеняващото усещане за страх от ума си. Това разсейване, макар и твърде неприятно, в добавка с бързината на коня, я отведе до желаната дестинация за отрицателно време.
Влезе в селото към ранния следобед. За разлика от досегашните места, които бе посещавала, тук цареше оживление. Закачулени люде чистеха снега от улиците. Пушек се издигаше от комините. Добре поддържан знак оповестяваше името на селцето — Нидел. Потъналите в работа не се оглеждаха много, работеха съсредоточено. Това вдъхна известна увереност на Миранда. Още не знаеха. А и как биха могли? Дори и ако им бе разказана всяка подробност от случилото се, имаше само двамина, които знаеха какво е сторила и как изглежда. Стига да се държи нормално, щеше да бъде поредният посетител… засега.
Макар и успокоена от неопровержимите доказателства, които си бе дала, Миранда все пак чувстваше погледи върху себе си, сякаш преживяното я бе променило и бе достатъчен само един взор върху нея, та всеки да узнае. Сякаш петното кръв върху наметалото й собственоръчно разказваше как е попаднало там. Протестиращият стомах прекъсна мислите й. Надолу по улицата я приканваше жизнерадостна табела с изографисана отгоре й печена пуйка. След като се погрижи за коня си, девойката пристъпи вътре. По нищо не приличаше на гостилниците, които бе посещавала в последно време. Прозорците и лампите поддържаха помещението добре осветено. Нямаше петна. Нито следа от мухите и гадинките, постоянни обитатели на „Гущеровият бокал“. И накрая, нямаше жива душа. Само една самотна сервитьорка, пълничка и енергична млада жена, скочила с готовност да я обслужи, както и един клиент, седнал до купчина торби.